.jpg){kind=link}
В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, братя и сестри, на Божествената Литургия ние с вас чухме евангелската притча за безумния богаташ. Тази притча разказва за това, че живял някакъв човек, който бил богат и една година той получил много добра реколта, богатството му многократно се увеличило. Този човек си казал: „Ще разруша моите житници и ще построя нови, ще стана още по-богат, още по-влиятелен и душата ми ще може да се радва, ще може да се весели, да получи удоволствие от живота, за нищо повече няма да се безпокои”. И в същата нощ Господ казва на този човек: „ти си безумен, защото в тази нощ Ангели ще ти вземат душата, ти ще напуснеш този свят и твоите нови житници, всичко, което си придобил на земята, – всичко това на кого ще остане”. И Господ завършва тази притча с думите, че всеки, който постъпва така, който богатее за себе си, а не в Бога, приема такава участ.
Преди няколко недели ние вече говорихме за подобна притча. Това е притчата за богаташа и Лазар. Но, разбира се, смисълът на дадената притча се отличава от смисъла на притчата за богаташа и Лазар. Ако тази притча се преведе на съвременен език, тогава ние можем да си представим човек, който е успял, който е, може би, знаменит, който вече е заработил някакви пари и ето, в някакъв момент, той, може би, е вложил акции в някаква компания, и ето акциите са му донесли голяма печалба, той получил още повече пари и, като всеки бизнесмен, започнал да мисли как още да увеличи своето богатство. И той си мисли: „ще започна още някакво начинание, ще вложа още някъде пари и те ще станат още повече; и по такъв начин аз вече съм обезпечил и своята старост, и животът на бъдещите поколения и мога спокойно да се радвам и наслаждавам на живота, без полагам никакви особени усилия за това”.
И може да изглежда, братя и сестри, че тази притча се отнася само за богатите хора. Но богатството само по себе не е причина човек да погуби душата си, както и, от друга страна, бедността не е залог за това, че човек е праведник, добър и ще наследи живот вечен. Много често се случва, чe просто такива хора са хора завистливи, хора користни, които много говорят за класовата борба, за несправедливостта в света, за това, че едни са богати, други – бедни. Много често са използвали, особено в нашето недалечно минало, даже тази евангелска притча, евангелското слово и са казвали, че даже християнството говори какво ще стане с богатите хора, а бедните хора – това са хора праведни.
Но всъщност тази притча говори за напълно друго. Тази притча говори за смисъла на човешкия живот, за това заради какво човек живее тук, на земята. Действително, човек може да притежава голямо богатство и да бъде роб на това богатство, и това богатство буквално да ръководи целия живот на този човек. Но, от друга страна, може да притежава нещо съвсем незначително, някаква незначителна вещ и също да бъде роб на тази вещ. Може също за нещо да мечтае и много често хора съвсем небогати, хора, живеещи много скромно, понякога цял живот мечтаят за това да забогатеят. Те цял живот мечтаят за това да придобият нещо, което в настоящия момент за тях е недостъпно и живеят с тези мечти през целия си живот. И ето, именно евангелската притча ни говори за смисъла на живота на човека. За това, заради какво човек живее на тази земя, какви цели си поставя пред себе си, към какво се стреми.
На нещо много важно ни научава тази притча: понякога мнозина от нас, даже християни, – аз даже мисля, че мнозинството от нас, стоящи в храма, – много често живеят ето с такива мечти. Живеят с утрешния, живеят с по-утрешния ден, правят си някакви планове. Но най-ужасното е, че ние понякога живеем и отлагаме за утре най-важното, най-необходимото за християнина – изправлението на своя живот, покаянието. Днешната притча ни говори, че зад гърба на всеки от нас стои смъртта. Никой от нас не знае кога ще застане пред Божия съд. Може би, даже днес, ето в този момент, ние с вас говорим за последен път, с някого се виждаме за последен път. И неслучайно отците на Църквата учили на това: всеки християнин да помни часа на смъртта. Как казвали светите отци? „Помни смъртния час и ти не ще съгрешиш”. Но тази памет за смъртта не предполага, че човек трябва да се бои от смъртта като от някаква сянка, която надвисва над него и той трябва само да мисли: „ето, аз мога да умра!”. Всъщност паметта за смъртта в християнското разбиране ни говори за нещо съвършено различно, за това, че в този случай в човека по най-дълбокия, по най-големия възможен начин могат да се разкрият всички вътрешни творчески качества в душата му. Понеже, ако човек разбира, че днешният ден може да бъде последен, тогава всяко негово действие, – нещо повече, всяка негова дума, – ще има съвършено друго значение. Нека си представим, братя и сестри, как бихме ние, всъщност, живели с вас, как бихме общували един с друг, ако постоянно помнехме това – че думата, казана днес, сега, на този човек, – това, може би, е последната дума, която аз му казвам в своя живот!.. Може или мен да ме няма, или този човек. И представете си, какво огромно значение, каква дълбочина тогава биха имали нашите думи, нашите постъпки, нашето отношение към другите хора. И затова трябва да помним, братя и сестри, че за християнина никакво „утре” не съществува. Няма никакво „утре”! Няма никаква работа, отложена за утре, защото всяка работа, извършена от нас днес, сега, има огромно значение за спасението на душата ни. Никакво „утре” не трябва да има! Ние не можем нищо да отлагаме за утре, защото „утре” може да няма, защото „утре” може да не настъпи в нашия живот. Ние можем да загубим тези хора, на които, може би, ще кажем някаква груба, обидна дума. Ние можем да не извършим тези важни дела – добри дела! – за които сме призвани. Разбирайки, че трябва да живеем в днешния ден, ние трябва да помним, че делото, което вършим днес и това как го вършим и как се отнасяме към него – това е най-важното дело в нашия живот. Делото, вършено днес.
Ние трябва да ценим всеки ден, всеки миг от нашето общение един с друг. Ако всеки от нас така се отнасяше към своето дело, към своята работа, към чистотата в своя дом, на своята улица, сякаш това е последният ден от живота му – представете си, в какво общество тогава бихме живели! Но, за съжаление, братя и сестри, това не става, защото ние забравяме за това, защото се потапяме в бездната на нашите житейски грижи и ето тази важна съставна част от нашия християнски живот – необходимостта да живеем за днешния ден – много често убягва от нашия разум, от нашето сърце и от нашата душа. Милосърдният Господ да помага на всички нас винаги да имаме памет за смъртта и тогава нашият живот качествено ще се измени към по-добро. Амин.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев