ПОСТЪТ НА ЧУВСТВАТА

photo_big_171948.jpg

По все­об­що мне­ние на све­ти­те от­ци ко­ре­ни­те на пос­та тряб­ва да тър­сим още в зо­ра­та на чо­ве­чес­т­во­то, в за­по­вед­та, ко­я­то Бог дал на пър­ва­та чо­веш­ка двой­ка ­ да не ядат от дър­во­то за поз­на­ва­не на доб­ро­то и зло­то. Спо­ред св. Ва­си­лий Ве­ли­ки с то­ва хо­ра­та в са­мо­то на­ча­ло е тряб­ва­ло да се при­у­чат не са­мо на пос­лу­ша­ние, но и на въз­дър­жа­ние ­ та­ка не­об­хо­ди­ми ус­ло­вия за нрав­с­т­ве­но­то усъ­вър­шен­с­т­ва­не на чо­ве­ка и за об­ще­ни­е­то му с Бо­га.

В ста­ро­за­вет­ни вре­ме­на до пост се при­бяг­ва­ло глав­но в дни на скръб и теж­ки из­пи­та­ния, при по­ка­я­ние и пре­ди за­поч­ва­не на важ­но и труд­но де­ло, за да се из­п­ро­си Бо­жи­я­та ми­лост и под­к­ре­па. Ии­сус Хрис­тос ут­вър­ж­да­ва пос­та и му при­да­ва нов, по-дъл­бок ду­хо­вен ха­рак­тер и сми­съл.

Обик­но­ве­но се смя­та, че пос­тът е са­мо­ог­ра­ни­че­ние или пъ­лен от­каз от оп­ре­де­ле­ни хра­ни. Но хрис­ти­ян­с­ки­ят пост изис­к­ва и въз­дър­жа­ние на всич­ки чо­веш­ки се­ти­ва, тях­но­то ов­ла­дя­ва­не и пра­вил­но­то им из­пол­зва­не, за­що­то гре­хът чрез тях про­ник­ва в ду­ша­та на чо­ве­ка и я зав­ла­дя­ва. Св. Еф­рем Си­рин ни е ос­та­вил ед­но дос­та под­роб­но опи­са­ние на то­ва, в как­во тряб­ва да се из­ра­зя­ва то­зи пост. Той за­поч­ва с въз­дър­жа­ни­е­ на ези­ка.

Чув­с­т­ва­ме се ком­пе­тен­т­ни и в пра­во­то си да го­во­рим за всич­ко и за все­ки, и го пра­вим с ле­ко­та, без при­тес­не­ние, без да дър­жим смет­ка как­во при­чи­ня­ва­ме и на слу­ша­те­ля, и на он­зи, за ко­го­то го­во­рим. А с не­въз­дър­жа­ния език са свър­за­ни ед­ни от най-теж­ки­те гре­хо­ве по от­но­ше­ние на ближ­ни­те: злос­ло­ви­е­то, кле­ве­та­та, оби­да­та... Ези­кът е пръв про­вод­ник на лъ­жа­та, на лу­кав­с­т­во­то, с ду­ми мо­жем да из­ку­сим ня­ко­го, с ду­ми мо­жем да зле­пос­та­вим и нав­ре­дим на ня­ко­го... Св. Еф­рем съ­вет­ва да се стре­мим да не го­во­рим мно­го. Кол­ко­то по­ве­че го­во­рим, тол­ко­ва по-го­ля­ма е ве­ро­ят­ност­та да ка­жем не­що из­лиш­но, да оби­дим или на­ра­ним ня­ко­го. Го­ле­ми уси­лия са не­об­хо­ди­ми и пос­то­ян­на бди­тел­ност, за да не до­пус­ка­ме зла ду­ма да из­ли­за от ус­та­та ни. Тук ос­вен кри­ти­куването, из­да­ва­не­то на чуж­ди тай­ни, тряб­ва да при­ба­вим и раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не­то на ло­ши но­ви­ни, пре­диз­вик­ва­щи смут, обър­к­ва­не, страх, за­вист и т. н. “За вся­ка праз­на ду­ма, ко­я­то ка­жат чо­ве­ци­те, ще от­го­ва­рят в съд­ния ден”, за­що­то по ду­ми­те си ще бъ­дем оп­рав­да­ни и по ду­ми­те си ще бъ­дем осъ­де­ни (вж. Мат. 12:36-37).

След ка­то из­ре­дих­ме как­во не би­ва да го­во­рим, яс­но е и как­во не би­ва да слу­ша­ме. Тряб­ва да бъ­дем безкрай­но вни­ма­тел­ни как­во про­ник­ва в ду­ша­та пос­ред­с­т­вом уши­те ни: да от­бяг­ва­ме да слу­ша­ме “г­ни­ли ду­ми”, ко­и­то под­к­лаж­дат страс­ти­те, пре­диз­вик­ват в нас гняв, за­вист, раз­д­во­е­ние, осъж­да­не... Да от­бяг­ва­ме хо­ра, ко­и­то кле­ве­тят дру­ги­те, злос­ло­вят, веч­но не­до­вол­с­т­ват, оп­лак­ват се, във всич­ко и във все­ки виж­дат са­мо ло­шо­то. Та­ки­ва раз­го­во­ри ви­на­ги вся­ват смут в ду­ша­та, пом­ра­ча­ват я и мал­ци­на на­ми­рат дос­та­тъч­но ду­хов­на си­ла в се­бе си, за да ги пре­въз­мог­нат. Не би­ва да под­к­лаж­да­ме зло­ре­чи­е­то с ду­ми или мъл­ча­ли­во одоб­ре­ние. Ако не мо­жем да му про­ти­вос­то­им, пре­по­доб­ни­ят съ­вет­ва да не се ус­лаж­да­ме от чу­то­то, а бър­зо да го про­гон­ва­ме от ума си, пре­ди да сме се из­ку­ши­ли.

Да вла­де­еш зре­ни­е­то си, ще ре­че: да спи­раш очи­те си на кра­си­во­то, хар­мо­нич­но­то, це­ле­съ­об­раз­но­то и да из­бяг­ваш да се взи­раш в пош­ло­то, по­роч­но­то. “В­ла­дей зре­ни­е­то си ­ съ­вет­ва св. Еф­рем Си­рин, ­ да не ски­та пог­ле­дът ти, вни­ма­тел­но гле­дай на всич­ко при­ят­но, от­в­ръ­щай очи­те си от всич­ко неп­ри­лич­но.”

Ме­ри­ло за то­ва, как­во мо­жем да гле­да­ме и как­во не би­ва, от­но­во тряб­ва да бъ­де въз­дейс­т­ви­е­то на ви­дя­но­то вър­ху ду­ша­та. Тряб­ва да от­к­ло­ня­ва­ме око­то си от всич­ко, ко­е­то пре­диз­вик­ва в нас по­хот, же­ла­ние за при­те­жа­ние, за­вист или ни ужа­ся­ва. Спе­ци­ал­но ще от­бе­ле­жим сце­ни­те на на­си­лие и пор­ног­ра­фия, ко­и­то изо­бил­с­т­ват в на­ше­то съв­ре­мие. Ус­лаж­да­не­то от по­доб­ни сце­ни са ясен приз­нак за гре­хов­ност.

В про­по­вед­та на пла­ни­на­та Гос­под Ии­сус Хрис­тос каз­ва след­но­то: “а­ко дяс­но­то ти око те съб­лаз­ня­ва, из­ва­ди го и хвър­ли от се­бе си” (Мат. 5:29). Което можем да разбираме и така: ако из­ку­ше­ни­е­то ид­ва при теб чрез очи­те, то­га­ва ­ не гле­дай! Бъ­ди ка­то сляп за не­ща­та, ко­и­то те съб­лаз­ня­ват. От­да­ле­чи ги от се­бе си! Мо­жем да про­дъл­жим със съ­ща­та не­по­ко­ле­би­ма ре­ши­мост да “от­си­ча­ме” и ръ­це­те си и но­зе­те си, ако из­ку­ше­ни­е­то ид­ва от не­ща­та, ко­и­то пра­вим или от мес­та­та, ко­и­то по­се­ща­ва­ме. Ще сме­ним за­ни­ма­ни­я­та, си, ще спрем да хо­дим там (вж. Мат. 18:8-9).

Раз­би­ра се, Цър­к­ва­та не на­ла­га заб­ра­ни, не из­гот­вя спи­съ­ци на заб­ра­не­на ли­те­ра­ту­ра, пре­да­ва­ния, фил­ми, пос­та­нов­ки, ко­и­то не мо­жем да гле­да­ме под страх от от­лъч­ва­не. Тя пре­дуп­реж­да­ва за вре­ди­те, ко­и­то ня­кои от тях мо­гат да ни на­не­сат, но ос­та­вя на сво­бод­на­та ни во­ля са­ми да ре­шим.

Хо­ра­та са раз­лич­но ус­т­ро­е­ни, с раз­лич­ни сла­бос­ти, с раз­ли­чен тем­пе­ра­мент. Ед­ни и съ­щи под­бу­ди при ня­кой мо­гат да имат сил­но пок­ва­ря­ва­що въз­дейс­т­вие, а друг да ос­та­не на­пъл­но бе­зу­час­тен пред из­ку­ше­ни­е­то. Са­мо­дис­цип­ли­на­та и са­мо­кон­т­ро­лът са по-ес­тес­т­ве­ни и при­съ­щи на ед­ни, от­кол­ко­то на дру­ги. Но пос­тът ук­ре­пя­ва всич­ки ни в уси­ли­я­та да вла­де­ем очи­те, уши­те, ези­ка си­... ка­то мъд­ри уп­рав­ни­ци.

На­ис­ти­на в на­ше­то ежед­не­вие сме пос­то­ян­но ата­ку­ва­ни от­в­ся­къ­де с все­въз­мож­ни из­ку­ше­ния, но ко­га­то, ук­ре­пен от пос­та, чо­век вла­дее се­бе си, има си­ла­та и власт­та да спи­ра ума си са­мо на доб­ро­то, чис­то­то, бо­го­у­год­но­то и бър­зо да про­гон­ва вся­ка ми­съл, вну­ша­ва­ща му осъж­да­не, страх, уни­ние, гор­дост и т. н.

По-на­та­тък св. Еф­рем об­ръ­ща вни­ма­ни­е­то ни вър­ху гне­ва, ка­то ни при­зо­ва­ва да се въз­дър­жа­ме от раз­д­раз­ни­тел­ност и да се стре­мим към спо­койс­т­вие. Св. Йо­ан Зла­то­уст на­пом­ня на пос­те­щия пре­ди всич­ко “да обуз­дае гне­ва си, да се при­у­чи на кро­тост, да ста­не сниз­хо­ди­те­лен, за да жи­вее в мир и лю­бов с ближ­ни­я”. В Бо­жи­и­те очи злос­т­ни­ят гняв и злос­т­ни­те оби­ди са рав­нос­той­ни на убийс­т­во (вж. Мат. 5:21-30 и I Йо­ан. 3:15). То­ва се от­на­ся и за вся­ко де­ло, ду­ма, пог­лед или ми­съл, чрез ко­и­то на­ра­ня­ва­ме или нас­кър­бя­ва­ме хо­ра­та. “Вся­ко огор­че­ние и ярост, гняв, вик и ху­ла да бъ­дат да­ле­че от вас ­ уве­ща­ва апос­то­лът, ­ но би­вай­те един към дру­ги­го доб­ри, със­т­ра­да­тел­ни, про­ща­вай­те си един дру­ги­му, как­то Бог ви прос­ти в Хрис­та” (Ефес. 4:31). Не би­ва да до­пус­ка­ме по-трай­но от­чуж­де­ние в от­но­ше­ни­я­та ни, а да бър­за­ме да изяс­ня­ва­ме не­раз­би­ра­тел­с­т­во­то и да за­ли­ча­ва­ме с раз­ка­я­ние ще­ти­те от сво­я­та не­въз­дър­жа­ност. Да се из­ви­ня­ва­ме за гнев­на­та си ре­ак­ция, без да раз­нищ­ва­ме кой е ви­но­вен за кон­ф­лик­та. “С­лън­це да ви не за­ляз­ва гнев­ни” (Ефес. 4:26). Неслу­чай­но Цър­к­ва­та пре­мъд­ро е ус­та­но­ви­ла, Ве­ли­ки­ят пост да за­поч­ва с вза­им­но оп­ро­ща­ва­не.

Пос­тът е чужд на зло­па­мет­с­тво­то. Да твър­дим, че пос­тим, а да па­зим в па­мет­та си огор­че­ни­я­та, кой ко­га ни е оби­дил или нав­ре­дил, е все ед­но “да чер­пим во­да и да я на­ли­ва­ме в про­дъ­не­на бъч­ва”. “Бог не при­е­ма мо­лит­ви­те на чо­ве­к, кой­то пом­ни зло­то на бра­та си”, казва св. Ефрем.

Спо­ред него не по-мал­ко вре­ден е и стре­ме­жът към сла­ва: до­мог­ва­не­то към из­вес­т­ност, очак­ва­не­то на пох­ва­ли и об­ла­жа­ва­не­то от тях, са­мо­до­вол­с­т­во­то, над­мен­ност­та, пре­въз­на­ся­не­то. Тол­ко­ва чо­веш­ко е всич­ко то­ва, че прес­та­ва­ме да гле­да­ме на не­го ка­то на грях, а ка­то на не­що, ко­е­то по пра­во ни се по­ла­га и ко­е­то на­пъл­но зас­лу­жа­ва­ме.

Доб­ре из­вес­т­но е, че ос­вен чрез се­ти­ва­та де­мо­ни­те се до­мог­ват към ду­ша­та ни и пос­ред­с­т­вом чув­с­т­ва­та и по­мис­ли­те. Пос­то­ян­но тряб­ва да вни­ма­ва­ме как­ви мис­ли спо­хож­дат ума ни. “Не кло­ни към мис­ли из­мам­ни, бя­гай от мис­ли въз­бу­ди­тел­ни”, уве­ща­ва све­ти­ят отец. Труд­но мо­жем да от­съ­дим пра­вил­но кои по­мис­ли це­лят по­ги­бел­та ни. Све­ти­те от­ци на Цър­к­ва­та нас­той­чи­во пре­дуп­реж­да­ват, че ви­ди­мо прав­ди­ви и доб­ри мис­ли могат по­ня­ко­га да се ока­жат де­мон­с­ки ин­т­ри­ги. Но мо­лит­ва­та и стра­хът Бо­жий са оно­ва си­то, ко­е­то мо­же да от­сее всич­ко из­мам­но и нез­д­ра­во.

В на­ше вре­ме се от­да­ва пре­ка­ле­но го­ля­мо вни­ма­ние на чув­с­т­ва­та. Счи­та се, че ед­ва ли не всич­ко ни е поз­во­ле­но, всич­ко е оп­рав­да­но, щом “та­ка го чув­с­т­ва­ме”. Св. от­ци учат, че сър­це­то не е са­мо из­вор на ис­ти­на, в не­го мо­гат да се по­ро­дят и по­хо­ти, и вся­как­ви гре­хов­ни чув­с­т­ва. “В­ла­дей чув­с­т­ва­та си ­ на­пом­ня ни и св. Еф­рем Си­рин, ­ не гле­дай сниз­хо­ди­тел­но на чув­с­т­ве­ни въз­бу­ди; не кло­ни към сла­дос­т­рас­т­ни по­мис­ли, не се ув­ли­чай от то­ва, ко­е­то по­раж­да не­на­вист.”

Вся­ка на­ша гри­жа тряб­ва да це­ли спа­се­ни­е­то на ду­ша­та. Та­ка­ва тряб­ва да бъ­де и цел­та на пос­та. Не пост за­ра­ди са­мия пост, а пост, кой­то пра­ви тя­ло­то по­кор­но на ду­ха, въз­с­та­но­вя­ва пра­вил­ния по­ря­дък в чо­ве­ка. Пост, кой­то ук­ро­тя­ва страс­ти­те и умър­т­вя­ва гре­ха в нас, ка­ля­ва во­ля­та и да­ва въз­мож­ност на ду­ха да вла­дее над тя­ло­то. Пост, кой­то ни сми­ря­ва пред Бо­га, вна­ся мир и прос­вет­ле­ние в ду­ша­та, ок­ри­ля­ва мо­лит­ва­та и в край­на смет­ка ни во­ди към спа­се­ние. Да се ста­ра­ем да не се уни­зя­ва ви­со­та­та на бо­го­по­доб­на­та ни същ­ност от по­хот и слас­то­лю­бие.

Нека да за­вър­шим с ду­ми­те на св. Йо­ан Зла­то­уст: “Да съ­е­ди­ним въз­дър­жа­ни­е­то от хра­на с въз­дър­жа­ни­е­то от вред­но­то за ду­ша­та и да про­я­вим го­ля­мо усър­дие в ду­хов­ни­те ра­бо­ти.”