Жената, която в продължение на осемнадесет години не могла да се изправи, била изцелена от Божествената сила на Господа Спасителя. Този случай, разказан от евангелист Лука, ни напомня за чудесното изцеление, ставащо с всеки човек, който среща на своя житейски път Христос.
Животът на мнозина от нас в този свят се стича така, че постепенно, с годините ние се прегърбваме под тежестта на възложения върху нас товар. Това може да бъде товарът на земните грижи, преживявания, неразрешими проблеми; това може да бъде озовалия се на раменете ни кръст – сполетяла ни болест, изправилите се пред нас изпитания; това могат да бъдат грехове, с които не е по силите ни да се справим. Под тежестта на всичко това ние се прегърбваме.
Понякога ни се струва, че, освен тази трудна житейска ситуация, в която ние се намираме, нищо друго на света не съществува. Прегърбената жена, докато Господ не я е изцелил, виждала само парче земя под краката си. Точно така и ние често не сме способни да видим това, което е по-високо от нас, или даже това, което е на едно ниво с нас, а виждаме само това, което се намира под краката ни. Наведени към земята, ние не виждаме небето. Бидейки потопени в земни дела и грижи, ние забравяме за това, че освен това малко парче земя, което ни е отредено, съществува още нещо безкрайно по-голямо и прекрасно: целият свят с неговите земни и морски простори, небето с неговите светила и звезди и, накрая, Царството Небесно, към което всички ние сме призвани, защото за всеки от нас е приготвено обиталище в него.
Идвайки в църквата, ние имаме възможност да се докоснем до тази висша, друга реалност в своя собствен жив опит. Църквата ни помага духовно да се изправим, да забравим за земята, да си припомним за Небето, да се откъснем от материалното и тукашното, да се приобщим към духовното и отвъдното.
Изцелявайки прегърбената жена, Господ Иисус Христос показва какво очаква Той от всеки от нас. А очаква ли Той да застанем пред Него в цял ръст, че ще израстем, както казва апостол Павел, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13), че ще се изправим, ще разперим криле, ще задишаме с пълни гърди. Господ иска да помним за нашето високо, небесно призвание – да бъдем чада Божии, да бъдем жители на небесния град, на Горния Йерусалим.
Нерядко вярващите хора се прегърбват под тежестта на собствените си грехове. А случва се те да се навеждат към земята под бремето на покаянието за извършените грехове. Изпитваното от тях разкаяние за стореното не им дава сили за изправление, не ги вдъхновява за подвига на нравственото самоусъвършенстване, за изпълнение на Божиите заповеди, за активно добротворство, но само ги хвърля в още по-голямо униние, отколкото това, в което те се намирали преди да осъзнаят своите грехове.
В такова „покаяние” се крие някаква духовна грешка. Господ не иска ние да се прегъваме под тежестта на чувството за собственото недостойнство. Ние пристъпваме към Светата Чаша и изповядваме най-искрено и от все сърце вярата в това, че Господ е дошъл „да спаси грешниците, от които пръв съм аз”. Ако ние нямаме такова усещане, не можем достойно да се причастим и, ако макар един човек считаме за по-лош от себе си, значи, още не сме съзрели за среща с Христос. Но съзнавайки се като грешници, виждайки цялата бездна на злото, което е в нас, ние не трябва от това да изпадаме в униние и отчаяние. Ние трябва да помним, че, както казва преподобни Исаак Сирин, никакъв човешки грях, даже най-тежкият, не надделява над Божието милосърдие. И всички наши грехове взети заедно, по думите на преподобния Исаак, са сякаш шепа пясък, хвърлен в океана на Божието милосърдие, където се разтваря и изчезва безследно.
Църквата ни дава възможност да се съсредоточим не върху себе си, а върху Бога, да преориентираме вниманието от самите себе си, от своята житейска ситуация към Царството Небесно, към което ние можем да се приобщим. Въпреки всички наши грехове, нашата неспособност да се издигнем на нивото, на което трябва да живее християнинът, въпреки, че ние се оказваме неспособни да изпълняваме Христовите заповеди, които, както ни се струва, превъзхождат нашите човешки сили, въпреки всичко това, за нас остава възможност постоянно да се обновяваме духовно тук, в Църквата, чрез приобщаване с Тялото и Кръвта Христови, чрез молитва, чрез богослужение.
Църквата ни дава нови сили да възрастваме духовно, да възхождаме от сила в сила, все повече и повече изправяйки се, все по-малко спомняйки си за земята, все повече обръщайки се към Небето. Колко по-близо е човек до Бога, толкова повече той чувства своята греховност, но едновременно възраства в него и усещането за Божията близост. И тогава покаянието става с радост – като оздравяване след дълга болест, както изправяне след много години на уродлива прегърбеност.
Нека вървим заедно с Христос и заедно един до друг по правия път, без да се спираме нито за ден, нито за час, нито за минута. Нека възхождаме към обиталищата на Царството Небесно, където за всеки от нас има място, стига само да се окажем достойни за Бога.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев