КОГА ПАДНЕМ В ИЗКУШЕНИЕ

Snapshot of me 1.png

Как­во пред­с­тав­ля­ват из­ку­ше­ни­я­та, ка­къв е тех­ни­ят из­точ­ник и как да се бо­рим с тях? То­ва са въп­ро­си­те, на ко­и­то ще по­тър­сим от­го­вор, за­що­то ма­кар ве­че да сме пре­по­ло­ви­ли Рож­дес­т­вен­с­кия пост, бор­ба­та с из­ку­ше­ни­я­та не стих­ва през це­лия ни жи­вот, до­ри в смър­т­ния ни час.

Ако при­е­мем, че на­ша­та цел ка­то хрис­ти­я­ни е да при­до­би­ем ми­рен дух, то всич­ко, ко­е­то на­ру­ша­ва вът­реш­ния ни мир, е из­ку­ше­ние. За ед­ни из­ку­ше­ние мо­же да бъ­де не­чия пос­тъп­ка, за дру­ги иму­щес­т­во, ня­как­ва за­гу­ба или по­мис­ли вну­ше­ни от Лу­ка­вия... Из­ку­ше­ние е всич­ко, ко­е­то пре­диз­вик­ва в нас обър­к­ва­не, гняв, от­ча­я­ние, за­вист, от­мъс­ти­тел­ност, осъж­да­не и т. н. Мно­го­об­раз­ни­те скър­би, на­пас­ти, бе­ди, ко­и­то пос­ти­гат пад­на­лия и от­де­лил се от Бо­га чо­век по не­го­вия жиз­нен път. Те са не­из­беж­ни за все­ки чо­век: за вяр­ва­щия и за не­вяр­ва­щия, за по­ве­лия бор­ба със сво­и­те страс­ти и не­ха­е­щия ду­хов­но. С та­зи раз­ли­ка, че вяр­ва­щи­ят има за свой съ­юз­ник Бо­га и от вся­ко из­ку­ше­ние мо­же да из­в­ле­че ду­хов­на пол­за, до­ка­то не­вяр­ва­щи­ят все по­ве­че за­тъ­ва в гре­хо­ве.

Ма­кар из­ку­ше­ни­я­та да ни на­па­дат бук­вал­но от­в­ся­къ­де, из­точ­ни­кът всъщ­ност е един. Гре­хът. Гре­хът по­ра­зил хо­ра­та око­ло нас, гре­хът на­не­съл теж­ки яз­ви как­то на чо­веш­кия род, та­ка и на при­ро­да­та и най-ве­че гре­хът в са­ми­те нас.

Тряб­ва да сме на­яс­но, че Бог не из­ку­ша­ва. Той до­пус­ка да бъ­дем из­ку­ша­ва­ни, за да се от­к­ри­ят скри­ти­те в нас се­ме­на на гре­ха, да ги ви­дим в це­лия им ужа­сен вид и да по­ве­дем бор­ба до пъл­но­то им из­ко­ре­ня­ва­не. Бог поз­на­ва пре­де­ла на си­ли­те ни и ни­ко­га не до­пус­ка из­ку­ше­ние, ко­е­то ги пре­ви­ша­ва, за­що­то не же­лае да по­ги­нем, а да се спа­сим (вж. 1Кор. 10:13). Ос­вен то­ва ви­на­ги мо­жем да при­бег­нем до Не­го­ва­та по­мощ и под­к­ре­па, щом се по­чув­с­т­ва­ме не­мощ­ни да ус­то­я­ва­ме на из­ку­ше­ни­я­та. Как­то зна­ем, вся­ко не­що мо­же да ни пос­лу­жи как­то за спа­се­ние, та­ка и за по­ги­бел. Ако де­мо­ни­те неп­рес­тан­но тър­сят на­чи­ни да ни из­ку­шат и по­гу­бят, зна­ей­ки кои са на­ши­те сла­бос­ти, то Бог мо­же да пре­вър­не и дя­вол­с­ки­те коз­ни в це­ле­бен лек за ду­шев­ни­те ни не­дъ­зи. Ако нап­ри­мер де­мо­ни­те ка­то съ­щес­т­ва зли и лу­ка­ви зна­ят, че на­ша­та сла­бост е в на­ша­та лес­на раз­д­раз­ни­тел­ност, пос­то­ян­но ще тър­сят на­чи­ни да раз­пал­ват гне­ва ни, до­ка­то на­пъл­но ни от­чуж­дят от на­ши­те ближ­ни и от Бо­га и нак­рая, ос­та­ве­ни са­ми на се­бе си, ни по­гу­бят.

Раз­каз­ват за един мо­нах, кой­то пос­то­ян­но се драз­нел и се ка­рал с бра­тя­та от ма­нас­ти­ра. Из­бя­гал в пус­ти­ня­та, за да не го из­ку­ша­ват дру­ги­те мо­на­си, но и там де­мо­ни­те на­ме­ри­ли на­чин да го раз­па­лят. Вед­нъж ос­та­вил на­пъл­не­на­та с во­да стом­на и тя се раз­ля­ла, из­п­ра­вил я ­ пак се ка­тур­на­ла. Ядо­сал се, зах­вър­лил стом­на­та и тя се счу­пи­ла. То­га­ва до­шъл в се­бе си и Бог му дал мъд­рост да про­у­мее, че не бра­тя­та са му ви­нов­ни, а ло­ши­ят му гнев­лив ха­рак­тер, че къ­де­то и да оти­де, ще тряб­ва да се на­у­чи на тър­пе­ние и да во­ю­ва сре­щу гре­ха в се­бе си. Све­ти­те от­ци пре­по­ръч­ват та­къв чо­век да се са­моп­ри­нуж­да­ва все­ки път, ко­га­то се раз­г­не­ви да ис­ка прош­ка; да не тър­си при­чи­на­та в он­зи, кой­то го е пре­диз­ви­кал, а в се­бе си. Нес­лу­чай­но древ­ни­те под­виж­ни­ци, ка­то са ис­ка­ли да при­до­би­ят ми­рен дух, не са бя­га­ли от об­ще­ние, а са тър­се­ли мо­нах с по-те­жък ха­рак­тер, с ко­го­то да съ­жи­тел­с­т­ват, за да се уп­раж­ня­ват в тър­пе­ние и Хрис­то­ва лю­бов. Бяг­с­т­во­то от из­ку­ше­ни­я­та не е раз­ре­ше­ние (вж. Яков 1:2). Впро­чем то е и не­въз­мож­но, за­що­то жи­ло­то на гре­ха си ос­та­ва в нас не­из­т­ръг­на­то. Мис­лиш си, че ня­кой е не­по­но­сим, за­що­то те раз­г­не­вя­ва, мах­неш се от не­го, но се на­ми­ра друг, кой­то те вбе­ся­ва. Де­мо­ни­те ти вну­ша­ват: виж­даш ли, всич­ки хо­ра са та­ки­ва; на ни­ко­го не мо­жеш да раз­чи­таш; ста­ни и ти сту­ден, без­с­к­ру­пу­лен, за да оце­ле­еш в то­зи свят. Тряб­ва вед­на­га да от­х­вър­ля­ме вся­ка ми­съл, ко­я­то на­кър­ня­ва лю­бов­та към ближ­ния. Ние се спа­ся­ва­ме, чрез доб­ро от­но­ше­ние към дру­ги­те и стро­го към се­бе си.

Ни­кой не ни е ви­но­вен за на­чи­на, по кой­то ре­а­ги­ра­ме. Ние са­ми сме от­го­вор­ни за сво­и­те чув­с­т­ва и ре­ак­ции. Тях тряб­ва да из­с­лед­ва­ме и из­п­ра­вя­ме, а не да про­ме­ня­ме дру­ги­те и све­та. За хрис­ти­я­ни­те има един на­чин да про­ме­нят све­та към по-доб­ро ­ ка­то про­ме­нят са­ми­те се­бе си. “П­ри­до­бий ми­рен дух и хи­ля­ди око­ло теб ще се спа­сят” ­ каз­ва св. Се­ра­фим Са­ров­с­ки. Да имаш ми­рен дух не зна­чи да си без­чув­с­т­вен и ни­що да не те ин­те­ре­су­ва, а да съ­у­мя­ваш въп­ре­ки нес­го­ди­те и из­пи­та­ни­я­та от вся­ка­къв род, да за­паз­ваш ду­ха си бо­дър и вя­ра­та си не­на­кър­не­на. При­до­би­ва­не­то на ми­рен дух не са­мо ще ни нап­ра­ви ус­той­чи­ви и ни­как­ви вън­ш­ни из­пи­та­ния ня­ма да мо­гат да ни раз­к­ла­тят, но и ще пре­да­ва­ме то­зи мир на хо­ра­та око­ло нас.

Как да се бо­рим с из­ку­ше­ни­я­та? ­ Да ги при­е­ма­ме не ка­то нес­п­ра­вед­ли­вост, а ка­то бла­го­во­ле­ние от стра­на на Бо­га и на ближ­ния, чрез ко­го­то сме из­ку­ша­ва­ни. Сми­ре­но да тър­сим проб­ле­ма в се­бе си и в ни­ка­къв слу­чай в об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, ближ­ни­те или Бо­га. Да мо­лим Бог да ни да­де мъд­рост да про­у­ме­ем ка­къв свой не­дъг тряб­ва да из­п­ра­вим и ни ук­ре­пи да го нап­ра­вим (вж. Евр. 2:18). При по-теж­ки из­пи­та­ния да не уни­ва­ме и из­па­да­ме в от­ча­я­ние, а да уси­лим пос­та и мо­лит­ва­та и по-чес­то да при­бяг­ва­ме към цър­ков­ни­те тайн­с­т­ва.

Вни­ма­ни­е­то ни тряб­ва да е на­со­че­но на­вът­ре в ра­бо­та над са­ми­те нас, за­що­то на­ша­та глав­на за­да­ча е ка­чес­т­ве­но из­ме­не­ние на лич­ност­та, на це­лия ни вът­ре­шен чо­век. За де­мо­ни­те е из­год­но да на­соч­ва­ме вни­ма­ни­е­то си на­вън, към не­га­тив­ни­те фак­ти, да кри­ти­ку­ва­ме, да се гне­вим, да уко­ря­ва­ме, да ис­ка­ме да про­ме­ня­ме... Ние пре­дъв­к­ва­ме чуж­ди­те пос­тъп­ки, тъл­ку­ва­ме ги (ви­на­ги от­ри­ца­тел­но) зас­ле­пе­ни от его­из­ма и гор­дост­та, оз­ло­бя­ва­ме се. Гре­хът де­фор­ми­ра ду­ша­та ни ка­то кри­во ог­ле­да­ло в ко­е­то все­ки и всич­ко из­г­леж­да пла­ше­що и гроз­но. Но ако вни­ма­ни­е­то ни е на­со­че­но на­вът­ре, про­у­мя­ва­ме, че зад все­ки вън­шен проб­лем всъщ­ност се крие проб­лем в са­ми­те нас, на кой­то Бог, ка­то до­пус­ка да бъ­дем из­ку­ша­ва­ни, ни об­ръ­ща вни­ма­ние, за да го из­ко­ре­ним. Ос­вен то­ва из­ку­ше­ни­я­та са на­ши­ят пос­то­ян­но ак­ту­а­ли­зи­ран от­го­вор на въп­ро­са: на Бо­га ли при­над­ле­жа или де­мо­ни­те ме вла­де­ят. Не е дос­та­тъч­но вед­нъж в жи­во­та, при Све­то­то Кръ­ще­ние да се от­ри­ча­ме от Са­та­на­та и да за­я­вя­ва­ме сво­я­та вя­ра и во­ля за спа­се­ние. Чрез пре­о­до­ля­ва­не­то на из­ку­ше­ни­я­та ние ежед­нев­но пре­пот­вър­ж­да­ва­ме своя из­бор и ук­реп­ва­ме в Хрис­та.

Чо­век не мо­же да из­бя­га от из­ку­ше­ни­я­та, ко­и­то бук­вал­но от­в­ся­къ­де го ата­ку­ват, чрез близ­ки­те, чрез не­поз­на­ти­те на ули­ца­та, при­род­ни и со­ци­ал­ни яв­ле­ния, си­ту­а­ции в ежед­не­ви­е­то и чрез соб­с­т­ве­ни­те ни те­ла, се­ти­ва, ум и сър­це. Не мо­жем да жи­ве­ем и в пос­то­я­нен страх, за­що­то той ще ни до­ве­де до от­ча­я­ние, а то­ва е най-теж­ки­ят грях. Тряб­ва да па­зим вя­ра­та си, че Бог ня­ма да до­пус­не да по­ги­нем и на Не­го да се упо­ва­ва­ме. Да пос­ре­ща­ме из­ку­ше­ни­я­та с вя­ра­та, че Бог до­пус­ка да бъ­дем из­ку­ша­ва­ни не за да ни нап­ра­ви сла­би, хлен­че­щи, не­щас­т­ни, не за да сри­не дос­тойн­с­т­во­то ни, а за да ни нап­ра­ви по-сил­ни, по-сми­ре­ни, по-доб­ри, по-дос­той­ни.

Ежед­не­ви­е­то не­у­сет­но ни уна­ся ка­то в сън. Ко­га­то чрез из­ку­ше­ни­я­та се на­ру­ши мо­но­тон­ни­ят ри­тъм на жи­во­та ни, сме най-склон­ни да се ус­т­ре­мя­ва­ме мо­лит­ве­но към Бо­га, а в то­ва мо­лит­ве­но еди­не­ние при­до­би­ва­ме она­зи ус­той­чи­вост на ха­рак­те­ра, за ко­я­то са ха­рак­тер­ни тър­пе­ние, сми­ре­ние и ве­ли­ко­душ­но слу­же­ние на дру­ги­те. То­га­ва за­поч­ва­ме и да про­у­мя­ва­ме, че то­зи свят, ма­кар по­ня­ко­га да ни се стру­ва жес­ток и без­с­мис­лен, е уп­рав­ля­ван от един Пре­мъ­дър и Ми­лос­тив Бог, кой­то не же­лае да по­ги­нем, а да се спа­сим.