.jpg){kind=link}
Настъпват подготовителните седмици към Великия пост и в първата неделя на Божествената литургия се чете Евангелието за митаря и фарисея.
На всички е известен този евангелски сюжет. В храма влезли двама човека: единият – фарисей, учител на народа и тълковател на закона Мойсеев, който се стараел прилежно да изпълнява всички предписания и се считал за праведник; другият – митар, събирач на данъци за ненавистните поробители на юдеите – римляните. Митарите били презирани от народа, защото, събирайки данъци за кесаря, те злоупотребявали със своето длъжностно положение и изисквали повече от необходимото, не само желаейки да угодят на римляните, но не забравяйки и самите себе си.
Те двамата застанали пред Бога: фарисеят, както той мислел, носейки „съкровището” на своите добродетели, митарят пък – с осъзнаване тежестта на своите грехове.
Влизайки в храма, фарисеят, уверен в собствената си праведност, минал напред, считайки, че има за това право, тъй като живее според закона. За митаря в Евангелието се казва, че той стоял надалеч и „не смееше даже да подигне очи към небето” (Лк. 18:13).
И фарисеят, и митарят дошли в храма, за да се помолят. А какво е молитвата? Това е беседа на душата с Бога. Следователно, те двамата дошли за беседа с Бога. Но каква беседа се получила за всеки от тях? Те общували с Бога на различни езици: първият се обръщал към Бога на езика на горделивостта и осъждането, а митарят – на езика на покаянието и смирението. Молитвата на първия била многословна и надменна, вторият пък говорил малко, но силно скърбял за своите грехове, повтаряйки: „Боже, бъди милостив към мене грешника!”. Бог не възприема езика на гордостта и надменността. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” – казва апостолът (Иак. 4:6). Така че след посещението в храма митарят „отиде у дома си оправдан повече”, нежели фарисея (Лк. 18:14).
В какво пък се заключавал проблемът на фарисея? Каква духовна болест поразила този човек? Неговите духовни чувства били безжизнени, той не виждал своите грехове. Той се намирал пред Бога, но неговата молитва била подобна на счетоводен отчет: нямам това - „ не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци”; а това имам – „постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам” (Лк. 18:11-12). Да, всички тези дела са добри и богоугодни, но Господ гледа не толкова на самите дела, колкото на намерението на човека при тяхното извършване. За Него е важно с какво чувство човек пристъпва към тях. Делата трябва да бъдат не цел, а средство за достигане от човека на вътрешна чистота, те трябва да разпалват в неговото сърце любов и да довеждат до богообщение.
За дадат делата добри плодове, човек трябва да отстрани от своя живот плевелите на греха, да види своята греховност. Грехът лишава човека от Божията любов и, ако ние застанем пред Бога с покаяние, тогава Той ще ни даде да почувстваме Неговата любов и милосърдие. Заставайки на молитва, важно е да осъзнаем своята неправота. Да виждаме своите грехове – това е дар Божи. Затова в дните на Великия пост, на богослуженията и в домашната молитва, ние често просим: „Господи Царю, даруй ми зрети моя прегрешения”.
Митарят осъзнавал своята греховност, той я виждал така явно, че даже не смеел да вдигне очи към небето. Той видял себе си като грешник. Обаче, осъзнавайки своята неправота, той не изпаднал в отчаяние, но вярвал в Божието милосърдие и възлагал надежда на обновяващата Божия благодат.
Трудно е за хората да осъзнаят своята духовна пустота пред Бога. Ние виждаме, че съвременното общество все по-малко и по-малко усеща своята греховност, губи чувството за страх и отговорност за своите постъпки. Нерядко в наши дни, и особено в младежка среда, грехът става стил на живот, който е прието да се нарича „свобода на самоизразяване”.
Пастирският опит показва, че даже постоянно посещаващият храма християнин често се бори не със самия грях, а с неговите последствия. Но, както ние знаем, за излекуване на болестта е необходимо да отстраним нейната причина. И докато човек не започне да чувства своята греховност, а ще вижда други по-големи от него грешници, грехът ще прави неговия живот все по-нещастен.
Само осъзнали своята неправота и принасяйки искрено покаяние, може да се излекуваме от греха. Ние трябва да помним, че, колкото и да е голям грехът, любовта и всепрощението Божие очистват човека, стига само да вижда неправдата в себе си и от дълбините на душата да вика към Бога с думите на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника”.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев