Скъпи братя и сестри! Настъпват дните на светата Четиридесетница, когато всеки добър християнин счита за свой дълг непременно да принесе на Бога покаяние.
Ние грешим ежечасно и с думи, и на дело, и с помисли, и с всичките си чувства.
Признавайки се за грешници, ние трябва да виним себе си за падането в грях, а не другите. Никакви светски съблазни не могат да ни въвлекат в грях, ако ние не допуснем това. Затова напразно ние често оправдаваме своите неправилни постъпки с неподобаващия начин на живот на своите ближни.
Най-добре е да осъждаме за всичко самите себе си: „Ако душата обвинява себе си пред Бога, Господ ще я възлюби” – уверява авва Пимен. С какво спечелил благоволението на Бога митарят? Не е ли със самоосъждане?
Съкрушавайки се за греховете, ние ще се обезопасим от нови попълзновения на същите грехове. Свети апостол Петър във времето след отричането от Господа не могъл равнодушно да слуша полунощното пеене на петела: веднага ставал от постелята и, проливайки горчиви сълзи, молил Господа да не му напомня за тежкия му грях. Пребивавайки постоянно в такова настроение, той запазил себе си предан и верен на Христа до самата си смърт.
Напротив, ако човек „падне в някакво прегрешение и не се съкрушава за него, тогава лесно ще падне отново в същата мрежа” (свети Марк Подвижник). Човекът бива погубен не от размера, не от множеството грехове, но от неразкаяното и ожесточено сърце.
Обаче, съкрушавайки се за греховете, ние не трябва да се предаваме на скърби неумерено, не трябва да достигаме до отчаяние. Отчаянието е сатанинско дело, което може да тласне в самата пропаст на злото. Колкото и грехове да имаме и колкото и големи да са те, Божието милосърдие още по-голямо. Нека помни това в спасителните дни на Великия пост!
Превод: Иконом Йоан Карамихалев