В името на Отца и Сина и Светия Дух! Постът – това е време за работа над себе си, чиято цел е усъвършенстването на човека. А свети Йоан Златоуст, говорейки за съвършенството, ни учи: „Усъвършенствайте себе си, както земеделецът обработва нивата, изтръгвайте греха, подобно плевелите”.
Казаните образни думи на свети Йоан помагат да разберем нещо много важно, което ние трябва да знаем, встъпвайки на пътя на постното поприще. Какво представляват плевелите и бурените? Това са растения, които пречат на семената на растенията да поникнат и да принесат съответния плод. Тези растения, които всмукват в себе си енергията на земята, полезните вещества и дотолкова отслабват растенията, че нерядко полето, засято с пшеница или ръж, изглежда като неокосено поле. А това става именно, защото силата на бурените е по-силна от силата на злаковете. Ако на доброто семе не се помогне да израсте и укрепне, тогава бурените ще го погубят.
В словото на Йоан Златоуст бурените се сравняват с нашите човешки недостатъци, с нашите грехове. Те произрастват с по-голяма лекота, отколкото нашите добродетели, те по-бързо всмукват в себе си енергията на нашето естество и, ако тези бурени не бъдат изтръгнати, човек става безплоден, неспособен за добри дела. Трагедията на нашето битие се заключава в това, че хората много често не разбират какво се случва с тях. Те стават духовно безплодни, именно защото отдават всичките сили на своето естество на това - тръните, бурените да израстат в душата им, унищожавайки добрите кълнове. А когато на полето има много бурени, е безполезно да се хвърлят семена на растения - те просто няма да поникнат.
Понякога човекът, потънал в грехове, неспособен да подреди живота си, се опитва, движен от гласа на съвестта, да направи нещо, да помогне на самия себе си, например, неочаквано да извърши някое добро дело, тайно мислейки си: „Ще направя това дело и моите грехове ще се забравят; ще извърша добра постъпка и целият ми греховен живот сякаш ще бъде зачертан”. Но така не става. На полето обрасло с бурени, няма да израсте злак.
Какво да правим? Да изтръгнем бурените! Ето на това се посвещава и значителна част от духовната борба, която води човек. Разбира се, казаното не означава, че добрите дела не са нужни. Ще бъде голяма грешка да се чака – да кажеш, първо ще изскубя всички плевели, а после ще направя и добро дело. Тогава не ще направиш това, защото няма да си изтръгнал най-опасните плевел. Добри дела трябва да правим, даже съзнавайки своята греховност, даже, може би, без да се надяваме особено, че това непременно и веднага ще помогне. Все пак и сред плевелите раста плодоносни растения, затова добротворството, несъмнено, е някакво средство за разчистване на немалка част от нашето вътрешно поле.
Въпреки това, тези действия не принасят този плод, който може да принесе добротворството, ако греховете и недостатъците на човека не заглушават неговия живот. А какво да правим с тези недостатъци? Свети Йоан Златоуст ни учи, че ние, осъзнали своите недостатъци, трябва малко по малко да се стремим да ги изправим. Какви правилни думи! Не за един миг, не изведнъж, не посредством бурна и краткотрайна дейност, а малко по малко. И светителят дава съвет, който, навярно, не е напълно осъществим в наше време, което свидетелства за това, че слушателите на свети Йоан живели в друга епоха. За тях този съвет бил напълно реалистичен, за нас - не, макар самата идея, изказана от светия отец, е съвършено правилна. Златоуст казал следното: „Когато осъзнаеш недостатъка, постарай се да го изправиш в текущия месец, след това изправяй друг недостатък в следващия месец и в третия месец се заеми за друг свой недостатък”.
При нас не се получава за месец да изправим своите недостатъци. Но самата мисъл на свети Йоан Златоуст, че недостатъците се изправят не за един момент, а в течение на някакво време е много правилна. Ние знаем, че във военната стратегия има такова понятие както направление на главния удар. Не може да настъпваме едновременно по цялата линия на фронта - никакви сили няма да стигнат и врагът може, разгромил на един участък настъпващите войски, да ги обкръжи и победи. Ето така е и в духовната борба: не може да настъпваме на широк фронт, опитвайки се да изправим всичко в себе си, още повече за кратко време. Нужно е да се научим да избираме главната цел, а всеки от нас, навярно, знае, каква е цел за него е главна. И, като напрягаме своите сили, да се молим, и призоваваме Божията помощ, за да изправим най-главния свой недостатък, който повече от всичко ни пречи в духовния живот.
Понякога се случва така, че този главен недостатък е най-тежкият. Човек се захваща да го изправи, осъзнавайки своята беда, но минава месец, година, друга, трета, а да преодолее недостатъка не се получава и в резултат - униние, разочарование, признание на своята неспособност да победим греха. Затова в никакъв случай не следва като първа стъпка да избираме най-трудната цел. Нужно е да се захванем с нещо по-лесно – с това, което също безпокои съвестта ни, но което е по силите ни да преодолеем. И тогава, възхождайки от простото към сложното, действайки, както казва светителят, малко по малко, ние ще възхождаме нагоре като по стъпала.
Всеки православен човек трябва да познава тези закони на духовния живот. И ако усилията, предприемани, в това число, по време на поста, ние поддържаме с нашата молитва, с изповядване на греховете, с причастяване със Светите Христови Тайни и с добротворство, тогава ние, несъмнено, ще възхождаме по стъпалата. Понякога тези стъпала са толкова малки, че ще бъдат едва забележими за нас, но ако те все пак водят към небето, значи, нашият път е правилен и спасителен. И Господ да ни помага в тази духовна дейност! Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев