В името на Отца и Сина и Светия Дух! Искам да поздравя всички вас, братя и сестри, с края на Светата Четиридесетница, с празника на възкресяването на праведния Лазар и Неделя Вайя!
Страстната Седмица – това е особена седмица. Както ни учи Църквата, Великият пост – това е времето, когато ние вървим към Бога, а Страстната Седмица – когато Бог идва към нас.
Тази седмица започва с празника на възкресяването на праведния Лазар, за което ние слушахме днес по време на четенето на Евангелието. Неслучайно свети Инокентий Херсонски нарича този празник празник на дружбата, на особената любов. Ако ние с вас внимателно се взрем в събитията, които са станали, тогава ще видим, че именно тогава Господ за първи път за цялата Своя човешка история пролива сълзи: Той плаче пред гроба на праведния Лазар. Той не плакал на Кръста, когато Го разпъвали, а тук Той плаче. Но това е друг плач, не нашият плач над гроба на починал, когато някой от нас присъства на погребение и отива, пристъпва към гроба на близък човек –това е плач на раздяла, плач молитва за него.
А Христос знае, чe след минута Той ще върне към живота Своя приятел Лазар, но плаче. Това е плач на любовта, показател за искрената дружба към този човек. И ето Господ го възкресява. Той нарича Лазар Свой приятел. Днешният празник ни заставя да се замислим: какво трябва да претърпим или как трябва да живеем като Божии приятели? Лазар е приятел Божи. А кого още в Евангелието Христос нарича Свои приятели? Апостолите. Помните ли Тайната Вечеря? Христос казва: „Вие сте Мои приятели”.
Ако ние с вас излезем сега на улицата и започнем да задаваме на хората въпроса: „Кажете, моля ви, ако човек е Божи приятел, как ще живее той в този свят?”, тогава голяма част от тях ще ви отговорят: „Всичко в живота му трябва да бъде добро, прекрасно!”
А Господ говори другояче. В лицето на апостолите Той ни показва, че Неговите истински приятели преминават през суровата школа на изпитанията, на страданията. Те не са неприкосновени в плана на злото в този свят. И обратното, ако ние често виждаме нечестив човек, който благоденства, това е показател, че Господ си е тръгнал от този човек. Лекарите не пристъпват към трупа, те вече нищо не правят с него – безполезно е. Ето така и Господ може да отстъпи от човека, когато види, че всичко е безполезно. Има такива думи в Свещеното Писание: „Лекувахме Вавилон и не оздравя” (Иер. 51:9). Даже Господ, най-силният лекар, не е в състояние да излекува, да изцели, да вдигне човека. Защо? Това не значи, на Бог не му достигат сили. Това значи друго: че самият човек не иска, а Господ никого не насилва.
Показател за близостта Божия – това не е земното благоденствие. Във Ветхия Завет е било така. В Новия Завет е другояче. В миналата неделя ние чухме как двама ученика, най-близките апостоли, пристъпват към Христос и молят: „Дай ни да седнем в славата Ти!” А Господ им задава тестовия въпрос: „Можете ли да пиете чашата, която Аз пия?” Те отговорили: „Можем!”. И Той им казал: „Ще пиете тази чаша”. И всички апостоли пили тази чаша. Това е чашата на спасението, за която говорил псалмопевецът Давид дълго преди Рождество Христово. Той казвал: „Чашата на спасението ще приема и името Господне ще призова”.
Хората често поставят знак на равенство между близостта до Бога и простото земно щастие. Аз винаги привеждам такъв пример. Войникът на бойното поле не може да моли началството: „Дай ми няколко почивни дни. Искам да отскоча нанякъде”. Война е и в нея хората не просто проливат кръв, те отдават живота си. Нашият земен живот – това е война. А раят, блаженството, истинското щастие – това ще бъде Там в голям размер. А тук ние предвкусваме това блаженство в съединение с Бога.
Празниците Лазарова събота и Връбница са обединени от един тропар, защото това са събития, следващи едно след друго. Красивото, тържествено шествие на Христос в Йерусалим, целият народ ликува и пее: „Осанна Сину Давидову!” Но Бог знае, че докато тези хора пеят осанна, злото Му готви кръст, страдания, смърт. И след няколко дни същите тези хора вече ще викат: „Разпни Го!”
Защо Господ идва в Йерусалим? За какво Му е нужна моментната слава и тържеството? Църквата отговаря на този въпрос: за да покаже бъдещото възкресение и бъдещото тържество на християнството, силата на Църквата. Понеже ще мине немного време след страданията на Кръста, Възкресението, Петдесетница и апостолите ще тръгнат по всички краища на Римската империя и ще свидетелстват безстрашно за Възкръсналия Христос. Господ показва това със Своя тържествен вход в Йерусалим. Не този Йерусалим – мястото на Неговото тържество, а Йерусалим като Църквата Господня, която ще се допълни с огромно количество на Божия народ и тези хора именно чрез Църквата влизат в Царството Христово, в неговата радост, в неговата светлина, в неговото тържество.
Ето и ние с вас стоим на прага на най-великите събития: Страстната Седмица, Възкресението Господне. На нас ни остава едно – да вървим след Христос. А къде ни кани Той? Не в рая! Той ни кани в първата редица на Кръста, после в Своя Гроб и едва след това – на Небето. Да даде Господ всички да намерим в себе си сили да не отпускаме ръце, когато виждаме, че нещо не се получава в живота, когато злото тържествува над нас.
По време на големи фронтови действия противникът, случва се, временно да побеждава на някакъв участък. Но това не значи, че той побеждава в цялата война. Доброто, светлината, Господ побеждават Своите врагове винаги и навсякъде, а най-напред в нашата душа. Ако нашите души не се съединят с Бога, ако в този живот ние не почувстваме светлост и радост от Христовото Възкресение, тогава нищо външно не ще може да ни промени. Ние можем да стоим във величествени храмове, но какво ще се измени, ако ние сами не се борим със своите страсти? Главният наш враг – това е гордостта, заради която и най-първия ангел бил низвергнат, и в Адам ние виждаме проява на тази гордост. Искане без труд да получи желаното. Така не става, ние с вас знаем за това от църковната и светската история. Затова нека постоянно да се трудим над своя вътрешен човек. Господ е наш помощник, но Той нищо не ще направи за нас, Той ще ни помага. Нужно е, за да усвоим този урок и да тръгнем след Него първо на кръста, в Гроба, а после вече на Небето. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев