В името на Отца и Сина и Светия Дух! Скъпи братя и сестри, ние с вас встъпихме в дните на Страстната седмица, когато се възпоменават последните дни от земния живот на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. В евангелските четива вчера вечерта на утренята и днес на вечернята ние чухме какво е станало няколко дни преди Пасха, след като нашият Господ Иисус Христос влязъл в Йерусалим.
За отбелязване е, че в евангелските четива неочаквано се сменя настроението: отначало ние слушаме за ликуването на хората, за това как те постилат палмови клонки пред Господа, как децата в храма възкликват: „Осанна Сину Давидову” (Мат. 21:15). Толкова радостно и тържествено изглеждало влизането на Господа в Йерусалим, какво трябвало след него да последва? А след това следват най-скръбните страници на евангелското повествование.
И даже тоналността на поученията на Господа Иисуса Христа се променя. Ако ние по- рано сме слушали притчи обнадеждаващи, укрепващи в човека вярата, укрепващи любовта към Милосърдния Господ, приемащ покаянието на грешника, то сега това са притчи изобличителни. Звучат думите на Господа Иисуса Христа за Страшния съд, който очаква всички съгрешили. Ние слушаме Неговите изобличения по адрес на фарисеите и книжниците, които Той наричал лицемери.
Също така се променя и тоналността на чудесата, които Той извършва. Обърнали се към евангелските страници, ние ще видим, че всички чудеса на Господа били насочени към изцеление на хората. Във всяко от тези чудеса участвал един или друг човек или групи хора – те идвали при Господа със своите болести, със своите скърби, със своето неверие или маловерие. Те идвали обладани от бесове и Господ изгонвал от тях бесовете. Спасителят изцелявал техните болести, избавял тези хора от най-страшния душевен недъга – от неверието. Той чрез тези чудеса давал на хората вяра.
Но чудото, за което ние слушаме на Велики понеделник, силно се отличава от всички предишни. Господ Иисус Христос, идвайки в Йерусалим от Витания, където прекарал нощта, видял смоковница и тъй като искал да яде, се приближил до дървото: ще намери ли на него плодове. Но плодове нямало. И не защото смоковницата била толкова лоша, а защото времето за зреене на плодовете още не било настъпило – била ранна пролет. И ето Господ казал на тази смоковница: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки” (Мат. 21:19). И, както се говори в Евангелието от Матея, „смоковницата веднага изсъхна” (Мат. 21:19). А в Евангелието от Марк се съобщава как на следващия ден, когато учениците отново минали по същия път, видели, че тази смоковница е изсъхнала и я посочили на Учителя, Господ пък казал: „Истина ви казвам: ако имате вяра и не се усъмните, не само това, що беше извършено със смоковницата, ще извършите, но, ако и на тая планина кажете: дигни се и се хвърли в морето, - ще бъде” (Мат. 21:21).
И ето ние неволно се запитваме: а защо Христос извършил такова странно чудо и в какво, всъщност, то се заключавало? С какво била виновна смоковницата, ако времето на плодовете още не е дошло? Вършейки чудеса и произнасяйки притчи, Господ имал предвид не само тяхната непосредствена цел и не само непосредствените участници и слушатели – много действия, които извършил Господ, имали символичен характер. Така и древните ветхозаветни пророци не само произнасяли с устата си своите поучения, но понякога вършели действия, които били неразбираеми за хората, обаче имали характер на пророчества, предсказания, предзнаменования.
Светете отци, тълкувайки този евангелски епизод, ни говорят, че Христос, проклел смоковницата, произнесъл с това присъда над тези хора, които не слушали Неговата проповед, над този народ, при който Той бил пратен, но който се оказал глух към Неговите поучения и притчи, който се оказал сляп към извършените от Господа чудеса. Този народ казвал на Спасителя, въпреки, че Христос извършил много чудеса: „Покажи ни знамение от небето”. Господ отговорил: „Лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона; защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човеческий ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи (Мат. 12:39-40). Това е народ, който по-късно, когато Господ увисне на Кръста, ще каже: „Други спаси, а Себе Си не може да спаси. Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него” (Мат. 27:42).
Лазар възкресил – не повярвали. Юношата в Наин възкресил – не повярвали. Умиращата девойка възкресил – не повярвали. Извършил множество чудеса и изцеления – не повярвали. Бесове изгонвал – не повярвали. А тук изведнъж ще повярват! Те няма да повярват, даже ако Господ би им показал знамението от небето. Даже ако бе слязъл Той от Кръста, не биха повярвали, защото, както казал Сам Господ, сърцето им било ожесточено. Те запушили ушите си, за да не слушат, те затворили очите си, за да не виждат.
Недъгът на неверието, което не е неизцелим, защото мнозина с Божията сила са се освободили от него, продължавал да обременява тези хора, защото те не искали изцеление, защото те, виждайки, не виждали и, слушайки, не слушали. За тези хора Христос е казал: „И да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лк. 16:31). И нали не повярвали, когато Господ възкръснал от мъртвите. „Когато те отиваха, ето, някои от стражата, като влязоха в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало. И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на войниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем и Го откраднаха, когато ние спяхме” (Мат. 28:11-13).
В това и се заключавал, както ни казват светите отци, смисълът на станалото чудо: Господ показал с това, че Той очаква от всеки човек и от всеки народ плодове Но ако хората или целият народ не принасят тези плодове, тогава с тях ще стане това, което станало с безплодната смоковница: те губят Божията благодат, загубват благоволение в Божиите очи, изсъхват, както това и се случило с народа, който станал виновен за разпъването на Господа Иисуса Христа. И за това ние също слушаме в днешното евангелско четиво: учениците показвали на Господа зданието на храма, а Спасителят им казал, че всичко това ще бъде разрушено и „няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат” (Мк. 13:2). И предсказанието на Господа се сбъднало около четиридесет години след Неговото разпятие и възкресение.
Възпоменавайки днес тези събития, нека помним, че Господ от всеки от нас очаква плодове. Христос очаква, че ние не само ще слушаме Неговите поучения и ще четем Неговите притчи, не само ще идваме в храма и ще се наслаждаваме на красотата на богослужението, но и сами ще принесем плодове. А какви плодове очаква от нас Господ, аз мисля, всеки от нас знае сам, защото всеки човек има свои дарования, свои възможности, свои способности. От един човек Бог очаква едни дарове, от друг – други, от всекиго според силите му и в съответствие с това, което му е дадено, в съответствие с тези условия, в които той е поставен. Но Господ не иска някой от нас да стане подобен на безплодната смоковница, за която ние днес слушахме.
Нека мислим за това по време на Страстната седмица и в Пасхалните дни. Да започнем да изпитваме себе си и в молитва да питаме Бога какво Той очаква от нас. Нека се стремим, по думите на Йоан Предтеча, сторим достоен плод на покаяние и, както Сам Господ ни напомня, да сътворим тези плодове, които Той очаква от нас. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев