В Свещените текстове ние слушаме с вас думи, които ни разтърсват до дълбините на душата: „Бог, когато пожелае, изменя се порядъкът на естеството, защото Той твори поСвоя воля”. Ако преведем тези думи, те ще звучат така: където пожелае Бог, там се изменя, става ненужна, неправилна човешката логика и законите на материалния свят. Понеже Бог, Който стои над всички закони на този свят, над законите на битието, може да направи така, както счита за нужно, защото Той е Вседържител. Евангелското повествование за беседата на Господа със самарянката, което ние четохме днес на Литургията, ни напомня за това, че въпреки нашите закони Бог действа така, както иска, защото Той е Бог на Любовта, Той насочва Своята Любов към всеки човек, не само към праведния, но и към грешния, призовава го по особен начин, докосва неговото сърце, изменя неговото вътрешно състояние – и човек се изменя, мени се и околният свят, и хората наоколо, защото в отговор на Божествената Любов може да се отговори само с любов.
И днес, когато говорим за това колко е важна нашата вяра и колко тя е спасителна, ние винаги трябва да помним, че Бог действа в нашия живот, Той ни дарува изцеление, дава ни Своята благодатна помощ, Той винаги се намира редом с нас. И аз мисля, че мнозина от нас могат да свидетелстват как Бог помага в живота. Но каква полза, когато Господ ни помага, а ние забравяме за Него?... Ако ние възлагаме надеждата си, упованието си не на Бога, не на Този, откъдето идват тези изцеление и помощ, а на напълно друго – ще бъдем като тези девет прокажени мъже. Те се изцелили и за тях най-важното било да се върнат в обществото на другите хора, да придобият това, което било загубено чрез болестта. Не става ли често така и в нашия живот?.. Когато ние пренебрегваме своята вяра, изповядването на тази вяра, своята молитва – само, заради това да не помислят в обществото нещо лошо за нас. Погледнете как хората се променят пред очите ни! През 80-те години на миналия век, когато, накрая, разрешиха да се говори за вярата, колко хора дойдоха в Църквата – хиляди, десетки хиляди се кръстиха! Ще зададем въпроса: къде са сега всички тези хора?.. Как се е стекъл техният живот? Все пак в Църквата ли са те? Със същата ревност, с упование ли се намират те в Църквата? Аз си спомням тези години: колко беше радостно, почетно и трудно беше в това време да бъдеш свещеник. Ти отиваше – и те приемаха: и бизнесмени, и предприемачи, и простият народ. Откликваха на твоята молба да направят нещо за храма, да организират община; устремяваха се към неделните училища и т. н. А колко хора сега се стесняват да се нарекат християни… Или правят това тайно, защото Църквата e замервана с буци кал, тъй като Църквата започна да заема в обществото подобаващото й място, започна да говори правдата, а тази правда боде очите на мнозина. И ето, изглежда че модата на „църковност” преминава, ние сме получили Кръщение, поддръжка, запазили сме с Божията помощ държавата неразделена. И ето влезли сме в световното съобщество – … и се стесняваме да се наречем християни. Мълчим, когато говорят за сурогатното майчинство или нетрадиционните бракове, които не могат да бъдат бракове като такива, защото нарушават установения от Бога закон на живота. „Нали ни гледат из под вежди”. Ние се боим, защото понякога ценим мнението на обществото (което никак не ни цени) много повече, отколкото близостта на Този, Който ни дарува живот и подкрепа.
Да не бъдем, скъпи братя и сестри, хора неблагодарни и забравливи. Но да бъдем хора, които помнят милостите на Великия Бог и Отец, които Господ излива върху нас – върху всеки поотделно и върху всички вкупом. Нека бъдем благодарни хора, които, получили от Бога помощ, не забравят да Му благодарят, разнасяйки Божията Слава. И да чуем Божия Глас, отправен към нас: „Твоята вяра те спаси!”. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев