Скъпи отци, братя и сестри! Сърдечно поздравявам всички вас с празничния ден. Днес ние празнуваме Рождеството на свети Йоан – на пророка, Предтечата и Кръстителя, на същия този Йоан, който подготвил пътя на Господа, който бил Негов Предтеча, който бил пламенен проповедник на покаянието. Този светец, за когото е казано от Самия Христос, че той е по-високо от всички, които са родени от жени. За свети Йоан е казано в словото Божие: „Йоан кръщаваше с покайно кръщение”. Главната мисия на Йоан Кръстител била мисията на покаянието - той призовавал хората към разкаяние. А какво е разкаянието? Разкаянието – това е пробуждане на съвестта.
Всеки от нас знае: докато съвестта не изобличи човека, той не чувства своята вина. Даже ако го призовават към покаяние или ако той пристъпва към покаяние по традиция, по обичая, както това нерядко се случва в Църквата преди причастие,ако съвестта не го изобличава, тогава няма истинско покаяние.
А за какво говорил Йоан Кръстител? Към какво призовавал? Нали той бил човек на Ветхия Завет, когато хората, стремейки се да изпълнят предписанията на ветхия закон, на закона, получен свише, именно чрез това се стремели да се спасят. Разбира се, Йоан призовавал хората към покаяние за това, в което те отстъпвали от закона - в най-важното, в духовното и нравственото, което носил този закон. За Йоан Предтеча, както и за тези, които се кръстили от него в реката Йордан, било много важно това възстановяване на връзката със закона и видим знак за това било умиването, свидетелстващо за опрощение на греховете. Законът като еталон, като правило на живота и правило на вярата, разбира се, се нарушавал от хората и Йоан изисквал покаяние, възвръщане към нормите на закона в човешкия живот.
Действително, законът играл огромна роля в религиозния живот на древните юдеи, защото давал ясни норми, отстъплението от които означавало нарушение на Божията воля и затова възстановяването на връзката със закона, разкаянието за случилото се било свидетелство за истинското покаяние на човека.
Но нали по същото това време живели и езичници. А какво се случвало с тях? Те пък не знаели закона. Нямали ветхозаветен закон, не могли да го познават, защото никога не били чели Библията. И ето в посланието до Римляни ние намираме удивителните думи на апостол Павел, който казва: „езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават” (Рим. 2:14-15).
Представяте си колко потресаващо революционно звучали тези думи на апостола! Езичниците сами в себе си имат закон. Разбира се, за някои това изглеждало буквално като богохулство, нали нарушаването на закона Мойсеев изисквало покаяниe - към това призовавал и пророкът Иоан Предтеча. А ако може да се спасим, само изпълнявайки този ветхозаветен закон, както апостол Павел казва: когато езичниците по природа вършат доброто, те сами на себе си са закон?
Какво пък означава това - по природа вършат законното? Това означава, че природата на човека, от Бога създадена, и законът, който Бог дал чрез Мойсей, а после го обновил чрез Своя Син Господ Иисус Христос, имат вътрешна, онтологическа същностна връзка. Между природата на човека и Божествения закон има вътрешна връзка, която говори за това, че нравственото съдържание на закона, било то ветхия или новия, и нравствената природа на човека са едно и също. На Бога било угодно да сътвори човека по такъв начин, че в неговата природа, в неговата менталност, в неговата воля да включи покрай неговите желания, неговите искания, неговия избор, нравственото начало, което всъщност съответства на Божествения закон на Ветхия и Новия Завет.
Тогава може да се зададе въпросът: за какво са тогава Ветхият и Новият Завети, ако в природата на човека е вложен механизъм, който чрез гласа на съвестта и мисълта, както говори за това апостол Павел в днешното послание, свидетелства за закона? Именно, защото човек е крехко същество и върху него се оказва огромно въздействие отвън – върху неговия начин на мислене, върху неговите убеждения, върху неговия модел на поведение; и много просто е под влияние на външните обстоятелства да се разруши това нравствено начало.
Тогава къде е спасението? Какво ще разбере човек с това разрушено начало, когато нито неговите мисли, нито неговите дела, нито неговата съвест не свидетелстват повече за закона? Той не може да бъде сам за себе си закон, той става сам за себе си беззаконие, той върши каквото иска. И как тогава да намери пътя към спасението, ако нравствените сили са разрушени, ако духовният и нравственият потенциал е изчерпан? Само с обръщане към словото Божие, към този закон, който Господ вербално, словесно е предал на човешкия род, към този закон, където писмено са запечатани тези Божествени слова. И вярата Христова, религията в широкия смисъл на тази дума е призвана да пази този Божествен закон, поддържайки едновременно в съответното състояние нравствената природа на човека.
Понякога, изкушавайки вярващите, хора агресивно невярващи задават в полемика изкушаващи въпроси: „А нима няма хора невярващи, но добри?” На което винаги отговаряме: „Разбира се, има”, макар не винаги в такъв род разговор ще ни се удаде да се позовем на апостол Павел и да кажем, че невярващият – това е същия този езичник, който сам за себе си е закон, ако той по естество, по природа върши законното, защото Бог е вложил в тази програма нравствения живот в човека.
А ако тази програма е разрушена? Ето тогава е нужна и вярата. Тя е нужна, за да запази нравствената природа на човека и за да я възстановява, когато тя е подложена на разрушение.
Но това било особено опасно в XX век, когато силата на идеологията и политическата власт работела, за да унищожи религиозното начало в живота, за да няма никакъв Божествен закон, та хората, устройвайки своя живот, включително нравствено, да не се позовават на никакви Божии заповеди, да няма покаяние, съвестта да не проговаря, че са направили нещо лошо. Понеже при унищожаване на вярата и Божествения закон, се унищожавал еталона, мерилото за истина. И ние знаем, че нашите благочестиви предци, издържали този натиск и запазили правата вяра в нашата земя.
Днес ние също преживяваме нелеки времена. Формално никой не се опитва да се бори с вярата, с религията, но днес става нещо още по-опасно. Днес се разрушава нравствената природа на човека – тази същата, която сама за себе си е закон, която е способна да доведе до спасение човека, може би, цял живот незнаещ Божия закон, но живеещ според Божествения закон, по съвест. Смесването на доброто и злото, смесването на правдата и лъжата – това е, което разрушава нравствената природа на човека, така че той престава да бъде способен да остава съдия на самия себе си, защото няма никаква отправна точка, никаква координатна система, никаква житейска правда.
Православните християни от XXI век се призовават към запазване на богооткровените истини, запечатани в словото Божие и в сърцата ни. Защо? За да бъдат способни да принесат покаяние, за да бъдат способни, да се отзовават на гласа на своята съвест, да преодолеят влечението към греха, за да бъдат способни да откликнат на призоваващата Божествена благодат. На всичко това ни учи днешният забележителен ден, празникът на свети Иоан пророка, Предтечата и Кръстителя.
Господ да пази нашето Отечество, нашия народ в способността да съхранява Божествения закон, а също нравствения закон в сърцето си. Амин.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев