Светата Църква малко по малко ни подготвя за големия ден – за празника Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен. Ето вчера вече чухме думите от светото Евангелие на богослужението, че „този, който не взема кръста си и не следва подире Ми, не е достоен за Мене”.
И всеки знае, че трябва да носи своя кръст, да носи тези скърби, изкушения, които се допускат от Бога, да носи немощите на близките.
И ето днес отново и отново Господ ни разкрива новия предел на кръстоносенето. В Евангелието ние днес чухме такива думи, че „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него”.
Както Самият Христос, страдайки на кръста, не съдил света, не съдил никого, даже разпъващите Го, молейки се за тях: „Господи, прости им, те не знаят какво правят” – така всеки християнин е призован да прави. Понеже кръстоносенето бива различно, всеки има скърби, всеки има неприятности, изкушения, болести, но по някаква причина малко са спасяващите се. Макар, да изглежда, че ако всеки има кръст в живота, тогава всеки човек трябва да се спаси.
Но, вероятно, отговорът е в това, че не всеки човек правилно носи своя кръст. И ето в днешното Евангелие е отговорът на този въпрос: как да носим своя кръст?.. – Да го носим така, както го е носил нашият Господ Иисус Христос – без съд, без осъждане на хората, носел го с любов. Не, за да накаже грешниците и да ги осъди, а със Своите страдания да ги спаси и да им дарува вечен живот.
Така и всеки християнин трябва да носи своя кръст без осъждане на ближните, защото тогава, в противен случай, кръстът се превръща в тежък товар, в страшен камък, който притиска човека, който не просветлява душата, напротив, води до униние, води до отчаяние, води даже до ропот против Бога.
Ако ние с вас идваме в Божия храм, тогава трябва да си припомним как нашият Господ Иисус Христос носил Своя кръст. Идвайки в храма Божи на изповед, ние не трябва да си припомняме кой е направил нещо лошо против нас или да отбелязваме, че не се прави така. Понеже тогава пропада силата на кръста Христов, тогава кръстът престава да бъде за нас източник на живот, източник на очистване, източник на духовна радост.
Както често се случва, на изповед ние си припомняме не своите грехове, а греховете на своите ближни. Спомняме си кой с какво ни е обидил, забелязваме чуждите недостатъци и понякога даже дръзваме да осъждаме свещенослужителите, да осъждаме предстоятелите на храмовете, епископите, да осъждаме хора, които с нещо са ни неприятни. И ние ги осъждаме, не защото в нашето сърце има дух на ревност за славата Божия, – защото ако бихме имали този дух на ревност, бихме започнали, преди всичко, от самите себе си, – а защото имаме дух, сатанинският дух на осъждане, на горделивост и превъзнасяне. И ето защо ни е трудно, защо е така трудно се молим, защо е така трудно е да дойдем в храма Божи навреме, да не закъснеем за служба, защо е така трудно да се молим неразсеяно, – защото ние понякога се занимаваме с осъждане.
Колко често се случва, човек, който започва да осъжда някого в храма, да не може дълго да се задържи в храма. И той преминава от един храм в друг, трети, четвърти, докато, накрая, не остане съвсем без храм. И се оказва в страшното състояние на духовна погибел.
И ето за това ни предупреждава днес Господ, за да не съдим никого, за да не роптаем против Бога и против своите ближни, та със смирение , с любов и търпение да носим своя житейски кръст. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев