Днес ние чухме краткия разказ на апостола и евангелиста Лука за чудесния лов на риба, който станал на Генисаретското езеро, когато Иисус Христос подтикнал бъдещия апостол Петър отново да хвърли мрежите след многочасови неуспехи. Петър направил това, може би, сам още не осъзнавайки защо е съгласен, и изповядвайки своето неосъзнаване с думите: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата” (Лк, 5:5).
Той се подчинил. И от днешния разказ знаем колко учудващ се оказал плодът на това послушание: била хваната толкова риба, че с нея се напълнили две лодки.
И ето след извършеното чудо ние четем в Евангелието думи, които апостолът казва и от свое име, и от името на своите двама приятели, Иаков и Иоан: „иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек”(Лк. 5:8). След това, впрочем, Христос отново го призовава да Го последва и тук ние чуваме вече за друго действие на Петър: заедно с Иаков и Иоан той оставя своите близки, професия, грижи, хвърля, разбира се, и мрежите с наловената риба и последва Христос.
Всъщност, днешното Евангелие говори за призоваването в най-широкия смисъл на тази дума. За християнина, на първо място, – за призоваването на човека от Бога и за тези условия, при които това призвание може да се състои и да не бъде самоизмама, да бъде действително гласът Божи в твоята душа и твоя отговор на него.
Първото условие, което е безусловно необходимо, е доверието към Бога. Такова доверие проявил апостол Петър в началото. То, може би, даже да е несъвършено. Петър се колебае и излага своите естествени съмнения, разбираеми за всеки рибари и съмнения, които могат да бъдат у човека и при други житейски обстоятелства: „цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме” (Лк. 5:5). И по-нататък говори с някакъв, може би, даже с вътрешен подтекст. „Но по Твоята дума ще хвърля мрежата” (Лк. 5:5). С това, между впрочем, прехвърляйки отговорността на Този, Който го помолил отново да се заеме с този риболов. Разбира се, това още не е съвършенство на вярата, но все пак е някаква вяра. Господ иска от човека дори и такава малка, несъвършена, с уговорки и имаща предвид нещо за себе си, но все пак вяра. Петър хвърля мрежата и ние вече говорихме за това, което става по-нататък.
Второто условие се състои в това, че човек трябва да се признае за недостоен за тези дарове Божии, за които той чува към които трябва да направи крачка. Може би, тук е уместно да говорим даже за тези таланти, които всеки от нас призван реализира. Ако Петър бе казал: „Да, аз съм герой, именно това съм заслужил, не случайно с мен стана това чудо” – той би погубил всичко. Когато човек счита себе си за особен, заслужаващ Божията благодат и особеното Божие внимание, това вътрешно изкривява отношенията на човека с Бога и, главното, е вредно за самия човек.
Някои творци смятат, че те са възлюбени деца Божии и че им е позволено повече, отколкото на другите. Ето такова съзнание за себе си като за имащ от Бога сякаш карт-бланш за каквото и да било, противоречи на днешното Евангелие и на това разбиране за призоваването, за което говори Словото Божие.
В такъв смисъл може да се говори за призоваването в света. Да кажем, най-добър от началниците ще бъде този, който осъзнава, че е непригоден за това, който чувства, че той не заслужава напълно тази длъжност, и, главното, не се стреми към това назначение. И, напротив, най-лош ще бъде този, който иска да началства. Няма по-лош ръководител от този, който се счита за най-добър от ръководителите.
Накрая, има още едно, трето условие – готовността да направиш неестествена и по-житейски не вписваща се в регулярната парадигма на поведението постъпка, когато Господ те призовава към нея чрез житейски обстоятелства, чрез хора, на чието мнение, на чийто авторитет ти се доверяваш, понякога чрез непосредствено откровение и общуване с човека, както се случило с апостол Петър. Трябва да бъдем готови да захвърлим всичко и да тръгнем след Него.
Ние знаем, че апостол Петър (за това говорят други страници от Свещеното Писание) бил женен, той имал тъща. Другите апостоли също имали житейски социални задължения. И въпреки това, когато за тях тежко и решително прозвучал Божият призив, те не поставили на преден план социалните си житейски задължения и собствени предпочитания. Не от всеки Бог изисква изпълнение на това условие, но в душата на човека трябва да има вътрешна готовност да го изпълни и, когато трябва да направи окончателния избор, да тръгне след Христос.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев