Притчата, която току-що чухме, мисля, че е особено близка до нашето сърце. Огромен житейски успех сполетял човека. Такъв успех, който рядко, някога, на някого се пада. За нас е напълно разбираемо, ние даже се радваме за този грамотен, разумен стопанин, който решава да събори старите хранилища, да построи нови, да повдигне с това нивото на своето собствено съществувание, да направи по-ефективни своите икономически процеси.
Изглеждало, че всичко върви като по масло. И изведнъж в тази притча Бог се обръща към този добър стопанин с думите: „Безумнико, в тази нощ нощ ангели ще измъкнат душата ти. На кого ще остане всичко това, което си натрупал?” Жестоко? Струва ни се, да.
Но всъщност тази притча е пояснение на други думи на Спасителя, казани по-рано: животът на човека не зависи от изобилието на неговото имане. Ако се замислим над тези думи, ще ни се да кажем – лошо е, че не зависи. За нас би било много по-лесно, ако знаехме, че щастие първа категория – това са 100 хиляди долара, щастие втора категория – 20 хиляди долара, е, а трета, за тези, за които е по-лесно, и за 5 хиляди долара напълно е възможно да го получат.
Но всъщност Спасителят е прав. Щастието е невъзможно да се измерва с никакви материални еквиваленти. Понякога на хората им се струва, че съвсем мъничко не достига за щастието. На човека, който е обладан от сребролюбие, винаги не стига определена сума пари. На тщеславния човек винаги не достига някаква допълнителна слава. На човека, обезкуражен от своите проблеми, винаги не достига някакво вълшебно, чудесно разрешение на тези проблеми.
И ето в това мъчително състояние, във вечното обикаляне на човека в кръг преминава целият живот на човека. Нима това не е жестоко? Всъщност жестокостта произлиза тук не от отношението на Бога към човека, а от това, за кого считаме самите себе си.
Нима нашият живот не е повече от всички тези пари, връзки, яхти, богатства, милиони и милиарди, когато Господ говори за ценността на само една човешка душа, че тя е по-ценна от целия тварен свят. Не вършим ли ужасяващо, по същността си, престъпление, като поставяме знак на равенство между себе си и материалните блага, колкото и големи да са те.
Някога блажени Августин е казал удивително простите и в същото време дълбоки думи в своята молитва, отправена към Бога: „Ти нисъздаде за Себе Си, и нашето тревожно сърце е неспокойно, докато не намери успокоение у Тебе”. Сърцето на човека е като огромна черна дупка. Колкото да хвърляш в нея, тя всичко поглъща и нищо не остава на повърхността. Само Бог със Своята любов, със Своята сила, със Своето всемогъщество може да удовлетвори потребността на човешкото сърце.
Това може да прозвучи парадоксално, но най-краткият път към щастието е да правиш щастливи другите, да намериш този, който сега е по-зле от тебе, да му помогнеш в това, в което ти реално можеш да помогнеш.
Да забравиш за самия себе си, да забравиш за мъчителните търсения на
своето собствено щастие и тогава по удивителен, невидим начин изведнъж с крайчеца на окото да забележиш, че има щастие, че щастието е дошло, щастието е не някъде там зад планините, зад милионите, зад милиардите, то е тук, в твоето сърце, защото в сърцето е дошъл Бог.
И човешкото щастие съвсем не се измерва с килограми злато, то има своя система за измерване – духовни единици за сърдечна топлота. И там, където е тази топлота, там е щастието. Там, където има студ, отчужденост и безучастност, няма да има щастиe, то няма да влезе в този дом.
Помогни ни, Господи, всеки път да помним, че нашите трудове, нашите добродетели, нашите молитви имат смисъл само тогава, когато в нашето сърце протича истински процес на акумулиране на Твоята сърдечна доброта.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев