В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, освен общата молитва, ние, според обичая, обръщаме своя поглед към Словото Божие. Навярно, това е един от важните моменти в службата.
Днес ние чухме как Господ се отправил към Йерихон (Лк. 18: 35-43). Той бил там неведнъж, а този път Той минавал покрай слепия човек, който седял край пътя и просел подаяние. Слепият човек се ориентира само по слуха си, затова му е трудно да живее. Да заработва за прехраната си той не могъл, затова седял край пътя.
Във всички времена обществото се отнасяло достатъчно презрително към хората, лишени от слух, зрение или имащи още някакъв недъг. Именно затова, даже често на законодателно ниво, тези хора нямали равни права със здравите хора. Слепият, навярно преминал през много неприятности, седял смирено край пътя, за да има, макар и някакво, препитание. Слухът му доловил, че наоколо нещо се случва. Слепите имат остър слух. И ето, той чува шумът на тълпата и пита какво става. Отговарят му, че наблизо минава Синът Давидов, Иисус Христос. И този слепец, без да размишлява, веднага вика: „Сине Давидов, помилуй ме”. Този човек веднага проявява своята вяра, доверие и желание да бъде помилван. И Господ го пита какво иска, макар и да знае за желанието на този човек. Но Той иска и другите да чуят, че именно това е желанието, което ще бъде изпълнено. Слепият казва: „Да прогледам”. И Господ му дарува такава милост веднага. И това, навярно, е най-главното в живота на слепия, това, което той вече не е и очаквал да получи това, което открива за него нов път и нова дълбочина на вярата. Той видял, че невъзможното за него се изпълнило. А за нас най-важното е да видим тук как Господ обръща внимание на този човек, който бил отхвърлен от обществото. И най-важното, този човек имал желание да влезе в общение със Спасителя и викал, за да бъде чут.
Ние с вас често се молим, но вика ли при това нашето сърце. Действително ли ние имаме в себе си това покаяние за греховете, което изказваме в молитвите? Всяка молитва преди всичко говори за това, че ние се каем, благодарим, а после вече просим нещо. Нашата молитва често е хладна. А било ли е нашето благодарение на Бога – искрено, от все сърце? Действително ли сме се разкаяли за своя грях, за своите страсти? Всичко това съставлява вик, който ще бъде чут от Бога, и ако някаква част от него е зачеркната от нас, това е шепот, който няма да бъде чут.
Какво да правим, ако няма покаяние? На помощ ни идват Божиите угодници. Един оптински старец казва, че ако желаем своето изправление, тогава трябва да имаме вътрешно съкрушение. Ние трябва да достигнем до него чрез съзерцаване страданията на нашия Господ. Когато погледнем към Кръста Господен, към Този, Който е разпнат на него и си припомним за какво е бил разпнат, нещо в нас ще започне да се пробужда.
Най-първото и най-важното, което трябва да направим, е да стигнем до съкрушение. А по-нататък ние самите ще се избавим от греха, а Бог ще ни дарува по Своята милост това избавление, когато в нашето сърце има съкрушение. Почти сигурно може да се каже, че у този слепец имало налице вътрешно съкрушение.
Може да се каже и това, че Господ не би изцелил човек, който няма вяра. Нужно е винаги да проумяваме, че към вярата и съкрушението ни водят външните обстоятелства на нашия живот. Ако у нас всичко е наред, ние нямаме никакво съкрушение, даже ако осъзнаваме греха си. Слепецът бил попаднал в сложни житейски обстоятелства, благодарение на това той могъл да достигне до правилната вяра, до вътрешно съкрушение. Затова да не роптаем, когато в нашия живот влизат трудности и скърби, болести. Всичко е насочено към това нашето сърце да достигне нужната нагласа, която ще бъде приета от Бога. И това е най-важното, което трябва да разберем: трябва да приемаме със смирение всичко скръбно, зло, което става в нашия живот. Когато слушаме за изцелението на слепеца, ние трябва да помним, че то се предшествало от дълъг път на трудности, скърби, от които човекът излязъл с чест. Господ ни призовава към това: с чест, с любов, с търпение да гледаме на живота и да го поверяваме на Бога. Амин.