След седмица ще бъде Неделя на прошката, а от понеделник ние встъпваме в попрището на Великия пост. И днес, сякаш подготвяйки ни за това поприще, Църквата ни предлага да чуем евангелските думи за Страшния Съд.
Вие чухте днес откъс от Евангелието, в което се разказва за това, което, всъщност, ще бъде предмет на Божествения Съд. Напълно очевидно е, че Божият Съд не е нищо друго, освен проява на абсолютната правда и абсолютната справедливост. Ние много често скриваме истината даже от самите себе си. Ние си даваме вид, че не я забелязваме или не сме я разбрали. Но ние опознаваме своя грях чрез гласа на съвестта, ние с душата си чувстваме, че постъпваме не така, че се нарушава някаква висша правда и висша справедливост.
Свети Йоан Златоуст, разсъждавайки на темата за Съда, е казал поразителни думи, проникнал в самата същност на това, което е Съдът. Той казал: както е невъзможно да избягаш от самия себе си, така е невъзможно да се скриеш от Страшния Съд, защото Страшният Съд е Божи Съд, а Бог е вложил този съд в нашата душа.
Нека помислим внимателно. Не някой отстрани съди - не съдии, не власти, не управители или началници. Бог в душата на всекиго е вложил този съд, и това, разбира се, е съдът на нашата съвест. Той е породен от нравственото чувство, вложено в нас от Самия Бог.
А сега нека поразмишляваме за това, което става в нашата епоха. В епоха лукава, когато под вид на някакви философски нововъведения се отрича самото понятие за правда и истина. Няма абсолютна правда и даже абсолютна истина – всеки има своя правда, а обществото е длъжно да обезпечи на човека такива права, за да може той два живее в съответствие със своята собствена правда. На знамената на много политически партии е написана тази идея за абсолютната свобода на личността, за нейните права да живее според собствената правда. А какво представлява съдът? А какво е справедливост? И не влиза ли модната, за мнозина привлекателна, но на дело абсолютно нежизнеспособна идея за приоритета на личните човешки права над всичко останало в противоречие с идеята на съда, с идеята на справедливостта?
Нали съдът - аз имам предвид гражданският, светският съд – се основава на законите и въз основа на законите произнася своята присъда. А какво са законите? Въз основа на какво се създават те? Само въз основа на политическия прагматизъм и икономическата целесъобразност? Ако беше така, тогава у нас не би имало закони, защото политическият прагматизъм и икономическата целесъобразност се менят невероятно бързо, а институтът на съда е хилядолетен. Колкото съществува човешкият род, толкова съществува и съдът. Значи, колкото съществува човешкият род, толкова съществува и понятието справедливост, т. е. действия, съответстващи на абсолютната правда.
В историята е имало опити да се създават закони, на които тази абсолютна правда не съответства и хората наричали тези закони несправедливи. Нещо повече, нерядко вземали оръжие в ръце, за да победят системата, пораждаща несправедливите закони, защото ако законът не съответства на същата тази Божия правда, за която говорел Йоан Златоуст, която Бог вложил в нашите души, тогава това вече не е закон и всеки със сърцето си разбира неговата несправедливост. Никой днес не отрича идеята за справедливостта. Хората се стремят към построяване на справедливо общество, без да се замислят, че самото понятие за справедливостта напълно отхвърля идеята за частната човешка правда. Цялата тази философия, която ние наричаме постмодерна философия и на която днес се основават, включително и политическата практика, се разбива в идеята за справедливостта, защото справедливостта винаги и за всички е една, и тази единна справедливост се отобразява в нашето съзнание чрез гласа на съвестта, който, на свой ред, изразява, както е казал Йоан Златоуст, вложената от Бога в нашите сърца правда.
А ако ние направим някакви изводи от казаното, тогава какво ще се получи? Ако няма Бога, значи, няма и абсолютна правда. Ако няма Бог, значи, няма и справедливост, защото всяка справедливост без Бога ще бъде съотнесена към злободневни мисли, философски възгледи, политически позиции. И ние знаем към какво е довела такава трактовка на справедливостта, когато казвали: добро е само това, което е добро за една от страните. Когато казвали: добро е само това, което е добро за някаква класа, съотнасяйки справедливостта към интересите на едни или други. Не виждаме ли нерядко същото и днес в сферата на международните отношения, когато ни казват, че абсолютна правда е тази правда, която съответства на националните интереси на една или няколко страни? Всичко се повтаря: както в XX век преживялo това чрез революциите, диктатурата на апартейд в Южна Африка, така и днес, може би, не така радикално, човечеството преживява същата тази съблазън да приеме за правда това, което говори по-силният. И днешният ден ни учи, че ако има справедливост, - а нали всеки твърди, че тя съществува, - значи, има Бог. Понеже без абсолютна правда не може да има съд, - нито съдът на съвестта, нито държавният, - защото без Божията правда няма справедливост.
Какво тогава е Страшният Съд, за който днес ни говори Евангелието? Това е проявление на абсолютната справедливост, на абсолютната правда, защото даже ние, признавайки Божието битие и знаейки какво е справедливост, често нарушаваме Божиите закони, прикривайки се зад множество обяснения: защото не мога, защото не искам. Най-често това са обяснения прагматически, които сякаш убеждават нас самите: „е, какво да правим, така е трябвало да постъпим”. У светите отци, особено у преподобни Ефрем Сирин, има удивително ярки, може би, от гледна точка на съвременния човек даже малко наивни разсъждения за Страшния Съд. Свети Ефрем искал сякаш да наплаши читателя, казвайки, че нищо не минава незабелязано, даже изражението на очите, даже полумисъл, - всичко Господ ще постави пред човека по време на съда. Но това не е просто въздействие върху емоциите на читателите. Свети Ефрем проникнал в същността на това явление, което предстои на всеки в края на историята, - на страшния и справедлив Божествен Съд. И ние трябва да разберем, че този съд няма да бъде страшен за тези, които живеят според Божията правда, вложена в сърцето на човека, според гласа на съвестта, според вярата в Единия Бог, Източника на всяка правда и истина.
Нека Господ да пази нашата Църква, пазителка на вярата и на духовната сила на народа! Нека Господ пази целия ни народ, помагайки му да запази вярата, а заедно с вярата - и съзнанието за висшата справедливост и Божествената правда, без осъществяването на която в човешкия живот няма и не може да има ни радост, ни щастие, ни свобода.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев