„Откъде да започна да оплаквам делата на моя окаян живот? Какво ли начало да положа, Христе, на сегашното ридание?”… Ето вече много векове с тези думи от канона на преподобни Андрей Критски Църквата започва Великия пост.
Уви, милиони наши съвременници никога не са ги слушали. А ако бяха ги чули, едва ли въобще биха разбрали за какво става дума. За много неща е готов да плаче съвременният човек, за много неща се жалва, от много се възмущава, но, изглежда че, най-малко т всичко той е склонен да плаче за собствената си душа, за нейната нищета и замърсеност, за това, че тя е пуста, грешна и безобразна. Човека постоянно на нещо го учат, образоват го някак си – така, че той е претъпкан с различен рода знания. Но отдавна вече не го учат на главното – на умението да се вглежда в своята душа, да се вслушва в съвестта си и с нея да съизмерва своя живот. Напротив, целият този оглушителен грохот, потоците от информация и пропаганда, откровена и завоалирана лъжа, изливащи се върху нашите глави, самият ритъм на живот, струва ни се, че към това и сме призвани, за да не ни дадат да се опомним, да дойдем в себе си, да се замислим, да се потопим в дълбината на душата, откъде само е и възможно адекватно да оценим заобикалящото ни. С времето атрофира самия орган на духовното възприятие и вече като анахронизъм звучат думите от покайния канон – „откъде да започна да оплаквам делата на моя окаян живот? Какво ли начало да положа, Христе, на сегашното ридание?”…
Но сe случва и сякаш случайно, сред делничната суета някъде отгоре от нечий прозорец да звучи дивна мелодия; и всичко за миг се изменя, изпълва се с нова светлина, с нов смисъл. Така и Църквата запазва звуците и думите, способни да затрогнат човешката душа.
Днес тези думи са за покаянието. „Отвори ми вратите на покаянието, Жизнодавче,
духът ми се пробужда в Твоя свят храм”. Именно в духовното пробуждане е смисълът на Великия Пост. Той е средство, за да се избавим от житейските тегоби, от душевната вкамененост и затлъстялост, от поробеността на душата от страстите. Сам Христос говори в Евангелието за злото в нас, че то не може да бъде изгонено иначе освен с молитва и пост. И в това е дълбокото виждане на природата на човека, на неговото психофизическо единство, на зависимостта на тялото от душата и на душата от тялото.
С покаянието започва завръщането към истинския живот, тази пролет на поста, за която се говори в църковните песнопения. Но както за живота на природата едно затопляне е малко, така и покаянието трябва да бъде достатъчно. Евангелието разказва за страшната му алтернатива. „Ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лк. 13:3), - обръща се Христос към юдеите, съобщаващи Му за трагичната участ на своите единоплеменници. А в същото време и към всички нас. Сега, огледали се наоколо, не е трудно да разберем, че за всички нас в известен смисъл предстои подвига на древна Ниневия, на която, както изглеждало, Бог, заради беззаконията предопределил окончателна погибел. Обаче, с покаяние се спасила.
Но даже ако нямаме сили да спасим града и страната, винаги остава възможността да спасяваме своята душа. Чрез плач за нея, към който ни призовава сега преподобни Андрей Критски.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев