По времето на Христос в малкото селище Витания близо до Йерусалим живеели две сестри – Марта и Мария, и с тях брат им, Лазар. Ние знаем, че Господ нееднократно посещавал техния дом и сестрите веднъж едва не се скарали, защото докато Мария внимавала в думите на Учителя, Марта била принудена да се грижи за домакинството. С една дума, обикновено човешко семейство… Но в един прекрасен ден Лазар, братът на Марта и Мария, заболял и умрял. Смъртта на човека, изглежда, също е нещо обикновено, но в Евангелието обичайният ход на нещата внезапно се нарушава: след четири дни Господ идва във Витания, отива при гроба на Лазар, и… то възкресява. Защо? Нима само, защото Лазар е приятел, а всички останали за Христос са „просто хора”, и може да почакат с тяхното възкресяване? Нима Христос може да има „любимци”, нима Бог не обича всички еднакво?
Всеки от нас не само може да бъде любимец на Бога, но, освен това, е такъв. Господ познава всеки от нас по име (Ин. 10:3), и едва ли може да се каже, че за Бога съществуват някакви особено близки приятели, като Марта, Мария и Лазар, а всички останали са „просто хора”, „тълпа”. Сам Христос винаги иска да бъде Приятел на всеки от нас; но ето ние съвсем не винаги желаем това приятелство. Често близостта до Христос се разбира от нас като някаква дисциплинарно-обредна функция: изчел си определено количество молитви – значи, си близък до Христос, а не си ги изчел – значи, не си близък. Църквата ни казва, че всеки от нас може и трябва да се старае „да спечели Господа за приятел”, както се пее в едно от църковните песнопения. И ако Христос би бил за нас мярка на всички неща и ако Го възприемахме не само като Творец, Съдия, Разпоредител на нашите съдби, но и именно като Приятел, може би, ние бихме били по-живи и истински християни.
В светоотеческите тълкования на Евангелието може да се срещне метафорично разбиране на образа на Марта като присъщата на човека активност и образ на Мария като на съзерцателността. Но тогава Лазар – това е дружбата, сърдечното разположение към Бога и добре би било, ако към нашата кипяща активност и дълбока съзерцателност се прибави още макар малък стремеж да станем приятели на Христос.
Събитието, станало преди две хиляди години във Витания, се оказало дотолкова важно, че в самия край на Великия пост, в последната събота преди Страстната седмица Църквата възпоменава възкресяването от Христос на праведния Лазар. И не напразно в нашия календар Лазарова събота стои в тясна връзка с празника Вход Господен в Йерусалим и Страстната седмица. Господ е силен да възкреси всеки мъртвец, но тогава, като възкресил Лазар, Той предизвикал още по-голяма ненавист от фарисеите и именно след това чудо те окончателно решили да Го убият. Христос спасил приятели си от временна смърт с цената на собствената Си смърт на Кръста. Да, Лазар умрял по-късно втори път, както ще умрем и всички ние, но той послужил на делото и на нашето спасение: нали Христос със Своето слово го възкресил за временния живот, та малко по-късно – чрез Кръстната смърт – да възкреси всички нас вече завинаги за вечен живот. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев