Скъпи братя и сестри! Днешното богослужение ни въвежда в дните на Страстната седмица. Вчера се радвахме, празнувайки Вход Господен в Йерусалим, а днес ние съсредоточено внимаваме в църковните песнопения, възпоменавайки евангелските събития, предшестващи страданията на Христос, Неговото разпятие и Славно Възкресение.
И ни се струва малко странно, че зад стените на храма животът върви със своя обичаен порядък – все същите ежедневни грижи, суета. Малко са тези, които съизмерват своя график за деня, вътрешната нагласа с това, че сега текат светите дни на Страстната седмица, а някой, може би, даже и не знае за това.
Същото е било и в тези дни преди две хиляди години. Господ възлиза на Елеонската планина, откъдето се открива прекрасната панорама на Йерусалим, поразяващ съвременниците със своето великолепие. Неговите ученици, мислейки за земното, посочват на Спасителя храма, очаквайки да чуят от устата Му възхищение.
Но Господ вместо това им открива скорошното унищожение на тази сътворена от човешки ръце красота (Мат. 24:2). Учениците пък, считайки, че такъв великолепен храм може да бъде разрушен само от катаклизми, които ще настъпят при свършека на света, питат: „кажи ни, кога ще бъде това, и какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?” (Мат. 24:3). Те не могли да вместят, че Йерусалим може да бъде разрушен от завоеватели още утре.
Така и ние чакаме кога ще настъпят последните времена, Христовото пришествие, търсим знамения в потвърждение за това, но не мислим, че можем сами още утре да застанем пред Божия Съд и продължаваме да водим безгрижен живот, без да си даваме сметка колко нетрайни са нашите представи за утрешния ден…
Както свидетелства историята, римският пълководец Тит в 70-те години от Рождество Христово завладява Йерусалим, желаейки да потуши избухналото въстание. Обсадата на Йерусалим, която продължила почти пет месеца, била описана от еврейския историк Йосиф Флавий в произведението „Юдейската война”. Но както и да защитавали жителите на Йерусалим своя свещен град, все пак на римските легионери се удало да сломят отбраната, от ръцете им загинали повече от милион жители на юдейската столица, около сто хиляди били взети в плен и продадени в робство.
Когато Тит влязъл в завладения град, той се ужасил от мащабите на кръвопролитие и от тази жестокост, с която римските легионери наказвали въстаналите жители. Не пощадили никого: ни деца, ни жени, ни старци, ни бременни.
В ужас Тит възкликнал: „Господи, Ти знаеш, че аз не желаех това! Сега виждам, че аз съм бил само Твоята наказваща десница!” Тит разбрал, че този град с нещо е заслужил такова страшно наказание. Той неведнъж предлагал по време на обсадата на юдейските водачи да предадат град, за да запазят живота на мирното население. Но те, бидейки уверени в своята „богоизбраност”, продължавали да удържат блокадата, не разбирайки, че като предали на разпятие Христос, те отхвърлили своя Бог и вече не заслужават Неговата милост.
Юдеите разпнали Христос, защото Той „не оправдал” техните надежди. Те чакали от Месията политически изменения в Юдея, освобождаване на евреите от римското робство, а Господ дошъл да освободи всеки човек от робството на греха, да даде не световно господство, а Царството Небесно, на вярващите в Него.
Как прилича това на нашия живот – колко често ние изпитваме разочарование във вярата, когато идването в Църквата не решава въпросите на нашето земно благополучие, когато ние не получаваме по чудесен начин тези земни блага, на които сме разчитали. И в нашето сърце се прокрадва предателската мисъл: „А за какво ми е тогава да служа на Бога, да се лишавам от тези малки житейски „удоволствия”, които са ми достъпни сега, но незнайно защо се считат за греховни? Пък и всъщност има ли Бог? Нали ако Той е Всемогъщ, тогава какво Му коства да изпълни моите молби?”
...Вчера юдеите посрещали Господа като свой Цар, възклицавайки: „Осанна!” (вж. Мат. 21:8). И още на следващия ден те викали: „Разпни Го!” (вж. Ин. 19:6).
Тази плачевна история се повтаря и в живота на много хора, и в живота на цели империи. Отначало ние с въодушевление идваме в храма, чувстваме тук успокоение на душата, летим като на криле, но после минава време, с нехайния си живот ние губим благодатта, получена изначално. Не желаейки да се трудим над себе си, ние не принасяме на Бога добър плод на покаяние и започваме да чувстваме вътрешна умора, а също и ненавист към православния живот. Не ни се иска вече да вървим по тесния път, не ни се иска да служим на Месията. И ние бихме били щастливи да заглушим гласа на своята християнска съвест, да убедим себе си, че няма Бог и трябва да живеем „като всички”.
Същото се случва и с цели народи. Отказала се от духовния идеал, търпи крах даже, както изглежда, най-силната държава. Упадъкът на нравите довел до гибел могъщата Римска империя, равна на която тогава нямало в света. Още по-голямо разорение преживява прекрасната Византия, нещо повече, тя предала не просто героичния идеал, подобно на Рим, а православната вяра. Византийската империя имала огромни територии, някои управители на отдалечените краища на държавата живеели по-богато, отколкото самият Византийски император, но не се задоволявали с това. Византия паднала от разкоша, чиято цена била забравянето на Божиите заповеди, робството на греха и порока.
…Спасителят откри на апостолите само признаците на последните времена, но не датата на всеобщия край на света или Апостасия (вж. Мат. 24:3-34). По Своето милосърдие Господ дава на човека шанс да отсрочи това време. Колко бързо ще приключи земната история, зависи от нас. Христос ще дойде да съди света, когато беззаконията ще се преумножат дотолкова, че хората ще се надсмиват над добродетелта и ще се възхищават на порока. Такива времена се приближавали нееднократно, но заради покаянието на народа и молитвите на подвижниците Господ продължил още живота на земята.
Днес Господ отново ни дава шанс да изменим съдбата. Ние, православните, вярваме в Божия Промисъл, но не сме фаталисти, привърженици на сляпата съдба, знаейки, че нашият живот, това е процес на взаимодействие на Божията воля и човешката воля. Ако човек се покае, Господ не само отлага Своя съд над него, но помага със Своята благодат да измени порочния живот на добродетелен. Но ако човек в своята горделивост тръгне против Бога, безстрашно нарушавайки Неговите свети заповеди, ще му се наложи да бере горчивия плод на своеволието.
В светите дни на Страстната седмици искам да ви пожелая да не бъдем като тази безплодна смоковница, за която се спомена на днешното богослужение, но да станем смоковница, принасяща духовния плод на покаянието. Та със соковете на християнските добродетели да храним и своите деца, които по-бързо възприемат не думите, но начина на живот, на мислене. Израствайки, децата сами стават продължители на нашата християнска традиция, на християнския живот.
Нека се постараем с покаяние и изправление на живот да придобием добри плодове на духа (вж. Гал. 5:22–23), за да укрепяваме във вярата своите близки и тези от заобикалящите ни хора, които още не са познали Бога и се колебаят на пътя на спасението. За тях нашия живот трябва да послужи като подкрепа и пример за истинска вяра, та виждайки нашите добри дела, хората да прославят Небесния Отец.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев