Бих искал да насоча вашето внимание към две линии в днешното евангелско четиво. Първата е, че отново и отново Господ Иисус Христос извършва чудо в съботен ден, предизвиквайки негодуванието на тези, които спазвали закона с цялата му строгост, пазели го с фанатизъм.
Но не, за да ги оскърби, Христос постъпва така; Бог сътворил света в шест дни и на седмия ден Той си починал от трудове Си, възлагайки, предавайки света на грижата на човека. Цялата история, от сътворението на света до Второто Пришествие, е денят на човека, когато човекът трябва да принесе плодовете на творението, трябва да доведе творението до неговата пълнота, да възсъедини тварта с нейния Творец.
Човекът изменил на своето призвание: ние сме били призвани да доведем света до съвършенството на красотата и хармонията с Бога и със самия себе си, а сме го направили уродлив и чудовищен. Но дошъл Христос, единственият истински Човек, единственият Човек в пълна хармония с Бога, единственият Човек, Който бил способен да изпълни тази задача, която била възложена на човека. И когато Той твори Свои чудеса в съботния ден, това е призив към нас да се отнасяме към Историята, към нашия ден, към този ден, в който ние живеем, като към деня, който Бог е поверил на нашата грижа и да направим от него Ден Господен.
И другата линия, която се намира в пряка връзка с първата: когато четем в Евангелието за делата на Бога, за Неговите проповеди, Неговите чудотворства, ние се устремяваме към Него с надежда, че Той ще сътвори чудо за нас. И ние забравяме, че Христос е казал, че Той ни е дал пример, който трябва да следваме: това, което Той творил, – и ние трябва да сътворим, и че действително, според Неговите собствени думи, вярващият в Него ще сътвори дела по-големи от чудесата, които Той е творил...
Нашето призвание е в това: да преобразим света, да го преобразим коренно, но съвсем не е в това - сами непрестанно да бъдем обект на Божествената грижа. Ние, християните, сме обезкървавили християнството, направили сме го безсилно и слабо с това, че се отнасяме към Историята не като към деня на човека, когато трябва да творим, а като към време, когато Бог сякаш е длъжен непрестанно да излива върху нас, малкото Му стадо, и Своята благодат, и Своята помощ, и Своята милост. Той пък, във вечерта на Своето възкресение, ни призовал да отидем в света, както Той дошъл, да бъдем в света вестители на любовта, вестители на Самия Бог и да изпълним тази своя мисия, както Той я изпълнил, – с цената на нашия живот, отдавайки своя живот, за живеят другите.
Ние сме много далече от своето призвание; ние бягаме към Бога за помощ в същия момент, когато Той ни повелява да вървим напред, да бъдем Негово присъствие в света. Апостол Павел знаел това, когато казвал, че “аз подпълвам в тялото си, – т. е. в цялото му същество, в душата и плътта, – недостига от страданията Христови”...
И Христос ни зове да забравим себе си, да се отречем от себе си, защото ние сами за себе си сме камък за препъване, който не ни дава да изпълним нашето призвание: страхът за нашето тяло, страхът от нравствено, душевно страдание, страх пред всички тези вещи, които сме призвани да изпълним. Ние се от смъртта, макар и да провъзгласяваме, че Христос е победил смъртта; къде е нашата вяра? Ние скърбим, когато някой умира, макар да знаем, че няма смърт повече, че има само временно заспиване, в същото време живата душа ликува лице в лице със своя Жив Господ...
Ние трябва да се научим да се отдръпваме от самите себе си, когато страх, лакомия или каквото и да е друго нещо ни пречи да се съсредоточим в себе си, не ни дава да изпълним това, за което сме призвани: да бъдем вестители на Божията любов, на Божието състрадание, на Божията правда. Тук ние трябва да си кажем: Махни се от мене, сатана, противник, враг Божи, защото ти не мислиш за Божиите неща...
Ако ние действително сме християни, би трябвало да повтаряме, след Откровението на Йоан, думите на Духа и думите на Църквата: Да, дойди, Господи Иисусе, и ела скоро!.. А ние, мнозина от нас, не тъгуваме, не жадуваме това пришествие, знаейки, че Неговото пришествие означава смърт за всички неща на земята и нашето пробуждане лице в лице с Бога.
Ние сме пратени в света да бъдем това, което бил Христос и това, че не сме такива е единствено, защото не сме се отказали, не сме отхвърлили самите себе си, за да изпълним своето пратеничество. Слепият човек срещнал Христос лице в лице; Христос го изцелил. Колко слепи има около нас – не с физическа слепота, а със слепота много по-страшна: слепота за смисъла на живота, слепота за любовта, слепота за състраданието, слепота за всичко, което би могло да превърне живота в победа...
Ние трябва да излезем, както Христос, забравили себе си, взели своя кръст, следвайки Го, защото Той е казал, че ако ние искаме някъде да отидем, тогава трябва вървим след Него. Това е предизвикателство за нас; това, което е станало в дните на телесния живот на Христос, трябва да се случи сега, когато ние сме въплътено Тяло Христово. И ако ние сме неспособни за това, тогава трябва да си поставим прями и твърди въпроси и да отговаряме на тях безжалостно, без самосъжаление, и да станем такива християни, каквито трябва да бъдем, каквито сме призвани да бъдем: християни, в които хората да могат да разпознаят Самия Христос.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев