„Господи, избави ме!” Ние помним, че в евангелското четиво от миналата Неделя се говореше за това, че Христос извършил голямо чудо: с пет хляба и две рибки нахранил около пет хиляди човека. Евангелието в този неделен ден продължава разказа за това събитие. Това чудо произвело огромно емоционално въздействие върху хората. Както казва апостол Йоан Богослов, народът поискал „да Го грабнат, за да Го направят цар” (Ин. 6:15). Но не земната слава била смисълът на служението на Христос. И за да не проникне тази лъжлива идея за провъзгласяването Му за цар в съзнанието на апостолите, Той ги отпраща в Капернаум. Желае да остане Сам с народа, та още веднъж да го настави в истината и да отпрати хората по домовете им с мирен дух.
Отпратил хората, Той още веднъж се изкачва на планината за молитва, а после тръгва по водата към лодката с учениците, които отчаяно се борят с разбушувалата се стихия – бурята в морето.
Буря, лошо време. Винаги ни изненадва, заставя ни да се чувстваме като малка песъчинка в заобикалящия ни свят. Никога човек не може с увереност да каже, че е готов за всякакви изпитания, които поднася водната стихия по време морска или гръмотевична буря. Тук човек бива безсилен.
Човешката природа едва ли се е изменила за изминалите хилядолетия. Така че може с увереност да се каже, че същите чувства изпитвали учениците Христови в ситуацията, описана в този евангелски откъс. Малко преди това учениците били свидетели как Господ, Силният, Всемогъщият, с една Своя дума усмирил стихията. Тогава Той бил с тях в лодката, а този път не е с учениците Си. Как тук да не възроптаят, да не отпуснат „веслата на надеждата”? Към вълнението за собствения живот се прибавя страхът пред явяването на призрак. Всъщност юдеите по това време имали поверие, че преди корабокрушение се появява бял ангел във водата. И когато, борейки се с водната стихия, те видели приближаващият светъл силует, тогава от страх извикали. Но Христос ги успокоил, казвайки: „Ето Аз съм, не бойте се”.
Тогава апостол Петър, още изпитвайки съмнения, казва на Христос: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата” (Мат. 14:28). И чул утвърдителен отговор: „дойди”, излиза от лодката и стъпва върху водата. В този момент той видял пред себе си Христос и сърцето му било изпълнено с вяра в силата на Неговото слово. Обаче едва направил няколко крачки, неговият поглед се прехвърлил върху бушуващата наоколо стихия, той се изплашил и започнал да потъва. И отново неговия поглед се обърнал към Христос, и той извикал: „Господи, избави ме”. В него се върнала вярата, че Христос може да го спаси. И действително, „Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни?” (Мат. 14:25-31).
Апостол Иаков казва: „Човек двоедушен във всичките си пътища е неуреден” (Иак. 1: 8). Страхът и маловерието парализират душата, и само, когато човек чувства Божествената подкрепа, вярва, че Христос е наоколо, той придобива увереност и сила да носи кръста на тревогите и скърбите. Но заради собствените безпокойства ние често не сме в състояние да чуем Божествения глас и да приемем Неговата помощ. По думите на свети Теофан Затворник, „неверието затваря вратата на милостивата Божия защита и помощ, а вярата я отваря”.
В нашето сърце лесно се намира място за увеселения, за търсене на слава, почести, за грижа за нуждите на нашето тяло, но, за съжаление, остава малко място за Бога, за беседа с Него. Оставяйки за „после” молитвата и делото на спасението, ние сами не забелязваме как се потапяме в морето на „житейските грижи” и започваме да изпитваме този животински страх, който изпитали учениците Христови във водите на Галилейско море. Но за да избегнем заливащите ни вълни на страстите, е необходимо усилие. Нужно е като апостол Петър, да призовем към себе си на помощ Христос и да почувстваме твърдостта и силата на Неговата ръка, следователно, да получим надежда за укротяване на разбушувалата се стихия на греха в своето сърце.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев