В името на Отца и Сина и Светия Дух! На безчислените икони на Пресвета Богородица Майката Божия най-често се изобразява с Богомладенеца в ръце и само една богородична икона ни показва обратната картина: Спасителят Христос внимателно и нежно държи в младенческите си ръце чистата душа на Приснодевата. Това е иконата на Успението на Богородица.
А нали така се случва и в живота на простите грешни хора. Когато децата са в младенческа възраст, когато те са слаби и беззащитни, родителите не спят по цели нощи, носят своите чада на ръце, приспиват ги, прегръщат ги и ги защитават. Но идва време, остаряват родителите, грохналите им тела остават без сили и тогава вече не спят нощем децата, тогава идва техният ред „да понасят теготите” (Гал. 6.2) на своите майки. „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш” (Екл. 3.1-4).
Всички ние, заложници на това време, всички ние, поробени от старостта, от немощта на тялото, всички ние, роби на смъртта, изпращаме днес във вечността Тази, Която със Своето смирение, със Своята неизказана благост, със Своята кротост и чистота е дала възможност на всеки от нас да се изтръгне от неумолимия плен на времето и да станем съпричастни на Вечността. Ние вярваме, че след Нейния живот, след Нейния земен подвиг младенческата душа на всеки човек, ще бъде посрещната със същата нежност, със същата любов на прага на Вечния Живот от Нейния Син и наш Бог. Само да успеем за кратките дни на нашия земен живот да станем такива, каквито би желал да ни види Спасителят. „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Мат. 18:3), – казвал Той. А това значи само едно: докато ние живеем, докато старее нашето тяло, докато натежава плътта, душата трябва да става все по-чиста, все по-лека, докато, накрая, не стане такава, каквато и трябва да бъде във Вечното Царство на чистотата и любовта. И тогава, по думите на пророка, „и ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7).
За възрастния, изкушен от живота, човек не е вече така лесно да се доверява на Бога, не е така лесно вече да Го обича, даже когато всичко в живота върви като по план, когато никаква съблазън, никаква страст не изпитва неговото доверие, не проверява неговата любов. Възрастният човек знае колко невярно е щастието, познато му е колко изменчив е успехът, и даже в минути на покой душата му се вълнува и страхува, очаквайки още незнайни, но неизбежно идващи скърби. Възрастният претегля и отмерва. Възрастният пресмята и изчислява, той духа кашата, защото не веднъж и дваж се е опарвал. Младенецът приема животът без изпитания, без да очаква някой да му скрои номер. Така, както правела това Божията Майка, Която в отговор и на архангелския призив, и на предсказанието на Симеон, обещаващо Й оръжие, разкъсващо Нейното пречисто сърце, което „ще прониже душата” (Лк. 2:35), отговаряла смирено: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лк. 1:38).
Ето мъжеството на детската вяра, която не се бои от изпитания, скърби, осмиването на тълпата и от самото оръжия, пронизващо душата, защото се доверява на Този, без Чиято блага воля и косъм не пада от главата. Ето неразсъждаващо смирение, на което е известна, за което е желана само една воля: „…каквото ви каже, сторете” (Ин. 2:5). Това смирение и тази вярност не Я напускали и в обкръжението на римските войници в подножието на Голгота, и сред тълпата галилейци, когато от устата на Нейния Син прозвучали думи, чиято правда не всяка майка ще понесе: „Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: коя е майка Ми, и кои са братята Ми? И като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя; защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка” (Мат. 12:48-50). И изпълнявайки благата воля на Своя Син и на Своя Бог, Майката Божия станала Майка на целия човешки род, осиновила ни при Кръста Господен. „Майката на живота”, Майката на Христа – Подателя на живота, не могла да умре, но преминала от временния живот във Вечния Живот само, защото в продължение на целия Си много труден живот съумяла да запази детското доверие в Бога, същото доверие, с което тя някога храбро стъпила на стръмните стъпала на Йерусалимския Храм, водещи в Святая Святих. Тя стигнала до Светилището, Тя пренесла Своята детска вяра до самия гроб, който станал за Нея, първа от хората, място на блажено Успение, място на покой и благодат. И ако ние искаме, и нашата смърт да стане същото блажено успение, за което Църквата моли Своя Основател, тогава и ние трябва да се молим само за едно: върни ни, Господи, чистотата и искреността на вярата на младенците, „защото на такива е царството небесно” (Мат. 19:14). Амин.