Днес, скъпи братя и сестри, Светата Църква ни предлага повествование, в центъра на което е проблема за съвършенството на човешката душа.
При Спасителя идва един юноша и Му казва, че той от младините си е спазвал Закона Мойсееев – Законът на Мойсей, който се основава върху строго, безусловно изпълнение на конкретните заповеди, на нравствените заповеди. Нарушавайки ги, човек разтрогва добрия съюз между себе си и Бога. И, напротив, изпълнявайки ги, човек има възможност да запази този съюз. Да съхрани доброто отношение към себе си и към Бога, Който, на свой ред, тогава устройва тук, на тази земя, живота на човека.
Юношата очаква, че Спасителят ще му поблагодари, че той в чистота е спазил тези заповеди. Но Спасителят казва, че това е недостатъчно, следователно пълнотата на богопознанието, силата на съюза между човека и Бога се основава съвсем не в това, не е в това, което за човека е лесно да направи, което за човека е напълно естествено, но в това, което за човека е много и много трудно, понякога невъзможно да направи.
И затова ние слушаме в края на днешната история такива думи: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога”. Господ ни посочва, че на всеки човек е присъща някаква привързаност, земна привързаност. И проблемът, може би, съвсем не е в богатството, за което става дума днес в Писанието, проблемът е в привързаността на всеки от нас към нещо, към някого в този свят. И, именно, ето тази привързаност, земна привързаност, главната привързаност на нашата душа, не ни позволява да следваме Бога.
И проблемът съвсем не е в това, че Бог ни отхвърля. Той не отхвърля блудницата, Той не отхвърля разбойника, разпънат от дясната страна. Но проблемът е в това, че ние нарушаваме закона, утвърден от Бога. А законът, утвърден от Бога, гласи, че всяка привързаност, скъпа на сърцето на човека, не може да го пусне свободно да върви след Бога, не може да му даде пълноценно да се довери на Бога, да възприеме Бога като Отец, като свой Сътрудник, любезен Сътрудник в своя живот.
И това богатство може да бъде съсредоточено, в каквото искате. За някого то може да бъде почитта към родителите. И на такъв човек Господ ще каже: „Всичко, което си направил е нищо, всички тези добри дела, които си направил дотук. Иди и окажи почит на своите родители”. И човек може също да се опечали, защото той чувства, че няма в себе си сили, няма в себе си достатъчно любов, за да отиде и да служи на своите родители, и да живее с тях.
А за някого, може би, това е осъждането, с което човек също не може да се справи. Постът е лек за него, той може да издържи продължителните богослужения, като внимателно се моли, но не може да се справи с осъждането.
А за някого такова „задържане” е гордостта.. Свети Теофан Затворник в едно от своите писма така и казва, че това богатство, от което Спасителят изисква да се отречем, е именно в гордостта. Гордостта като препятствие за познание на Бога от човека.
Важно е да видим ето това, може би, единствено препятствие. То е във всеки от нас. Важно е да предприемем усилие, за да отместим това препятствие. И всъщност прав е свети Теофан. Нали нашето действително богатство е нашето собствено „аз”, нашият собствен егоизъм, себелюбие.
И когато светите отци, и когато, накрая, гласът на съвестта ни открива тази преграда, т. е. някаква стена между нас и Бога, която се състои в нашата гордост, в нашето „аз”, ние, действително, подобно на днешния евангелски юноша се натъжаваме. Лесно ни е да се отречем от много неща в този живот, но от богатството на собственото „аз”, от собствените възгледи, от собственото мнение, за каквото и да, е твърде и твърде сложно да се откажем. Но в същото време да направим това е трудно, но, може би, това е единственото, което не ни позволява свободно да вървим след Господа.
Затова, скъпи братя и сестри, слушайки гласа на съвестта си, ние трябва да намерим това, което е най-близко, най-скъпо за нашето сърце, но в същото време единственото, което не ни позволява да последваме Христос, да възприемем Бога като свой Отец, да Го заобичаме. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев