Скъпи братя и сестри, поздравявам всички вас с неделния ден! Днес е Неделя след Въздвижение, т. е първият неделен ден след празника Въздвижение на Честния и Животворящия Кръст Господен.
Днес Светата Църква заповядва да се чете откъса (Мк. 8:34 – 9:1), посветен на думите на Христос, които Той някога казал пред Своите ученици: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва”, „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата Си” (вж. Мк. 8:34; 38). Има и други думи: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери. Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (вж. Мат. 16: 25–26; Лк. 17:33). С тези думи Светата Църква ни утвърждава в делото на нашето кръстоносене.
Ако човек изповядва, че е вярващ, че е православен, това значи, че той не може да не носи своя кръст. Но как носим ние кръста? Господ неслучайно насочва към това нашето внимание.
Много често човек не разбира какво представлява кръста. Много често човек се срамува да изповяда Сина Човечески и Неговото слово (т. е. Неговите свети заповеди) пред други хора. Струва му се, че много по-лесно е да придобие света. Но в Божиите очи животът на човека, душата на човека е много по-ценна и несъизмеримо по-скъпа от цялото богатство на този свят: „Ако човек придобие цял свят, погуби душата си, какъв откуп ще даде за нея?” (вж. Мк. 8:36–37). Тя е безценна! Именно за това иска да ни говори Христос.
„Този, който се срамува от Мене, - говори Христос, - и от Моите думи в този прелюбодеен и грешен род, от него ще си срамува и Син Човечески, когато дойде в Славата Си”. Но за да изповяда Него и Неговите думи, нали трябва да ги познава! А кой от нас ги познава? Ние само по слух, повърхностно нещо знаем за Христос и Неговото Евангелие. Как тогава можем да Го изповядваме, пък и да не се срамуваме да правим това?
От какво се срамува съвременният човек в този свят повече от всичко и защо? На този въпрос е важно да отговори всеки от нас.
Когато човек губи страх Божи, той престава да се срамува пред Бога. Той престава да се бои от Бога (вж. Лк. 12, 5; Евр. 10, 31). Тогава той започва да се бои от нещо друго: в човека е вложена потребност от страх Божи, но доколкото той липсва, а природата не търпи пустота, човек започва да търси от какво да се бои, колкото и странно да ни звучи това.
Ние знаем как мнозина се боят от този свят. Боят се не в този смисъл, че той ще ги погуби - не! Те се стесняват пред другите да изповядат, че са поклонници на този свят. Човек внимателно следи модата, той много жадно следи международните и локалните събития, прави от тях изводи, гледа накъде духа вятъра и се опитва да бъде абсолютно такъв като всички. Той се бои, че, ако светът забележи, че той не е такъв, ще стане зле за него.
Но апостол Иаков в своето Послание казва: „Който поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога” (вж. Иак. 4:4). Много често ние незабелязано за себе си ставаме такива врагове Божии, поставяйки на главно място в своите сърца любовта към света. А зад тази любов в нас се прокрадва робството на света.
Днешното Евангелие дава отговор на въпроса ни защо става това: у човека, който губи страх Божи, следователно, губи възможност и желание за вътрешно подвизаване пред Божиите очи, започва външно подвизаване пред очите на ближните, които гледат на него.
Най-страшното, което може да бъде за вярващия човек – това е грехът на лицемерието. „Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие” (вж. Лк. 12:1),е казал Господ. Но тези думи ги чуваме не само ние. Слуша ги още и дяволът и, за разлика от нас, той прекрасно разбира тези думи. Той разбира, че най-главната негова задача е: да обърне човека на страната на лицемерието.
Да се взрем в себе си внимателно. Нали достатъчно лесно сме убедили себе си, че сме праведници, че сме вярващи – поради това, че идваме в храма, участваме в църковните тайнства, общуваме с ближните, изпълняваме заповедите Христови. Така ли е? А ако това е така, тогава какво ни остава – да продължаваме да играем тази роля…
Господ казва: „Този, който се срамува да Ме изповяда в този прелюбодеен и грешен род…”. Ако аз изповядвам, че съм грешник (а иначе не би могло да бъде у вярващия човек, защото той очаква Христос като Спасител, Който е дошъл в света да спаси грешниците), тогава думите за изповядването на Христа пред грешния род говорят най-напред за това, че аз трябва пред самия себе си като грешен човек да изповядам Христос като Свой Спасител. А да се изповяда това може само по един начин: да изпълняваме безжалостно, по отношение на себе си, Божиите заповеди.
Христос е казал: „Този, който погуби душата си заради мене и Евангелието…”. И ето ветхозаветният човек, намиращ се в мен, всячески противостои на това. Той не иска да бъде измъчван, убиван. Той прави всичко, за да живее безопасно и комфортно. Но да изповядам Христа аз мога, само като се доверя на Неговото Слово, а Господ призовава да разпна този (ветх) човек в самия себе си.
Ние сме много склонни към осъждане и към гняв. Всеки от нас лесно може да потвърди колко просто се палим за разни дреболии. И, колкото и да е странно, незнайно защо, именно заради дреболии излизаме от релси, т. е. ставаме зли и ожесточени. Но притчата посочва, че Господ много повече ни прощава в сравнение с тези дреболии, които ни влудяват.
Нали, ако разгледаме внимателно на своите отношения с Господа, малцина от нас се чувстват длъжници пред Него и даже, колкото и да е странно, мнозина от нас считат, че Бог ни е длъжен. Някой много усърдно се молил, разбил челото си в пода, но не получил просимото. И счита такъв човек, че Бог рано или късно вече е длъжен да му даде това, за което той така силно се е молил. Друг човек, получил маса таланти и ползващ се от тях, счита, че така и трябва да бъде, и напълно забравя да благодари на Господа за тези големи дарове.
Застанал човек на молитва или идва в храма - и вече счита, че Господ му е длъжен, поради някаква причина, да му даде молитвено, изпълнено с благост, настроение, да влее в сърцето му радост, любов към ближните. Много често идва човек на изповед и буквално се жалва – сякаш от обстоятелствата, но се получава, че от Бога: не му дава Бог това, което е искал от Него! Но нима човек и Бог са сравними помежду си? Нима човек, някога ще смогне да бъде действително достоен, за да го посети Бог поради някакви заслуги? Разбира се,че не! Бог ни спасява изключително поради Своята любов към нас и се надява, че ответна любов ще се разпали и в нашите сърца.
В днешния ден, когато ние още веднъж се поклонихме на Животворящия Кръст Господен, когато слушаме думите на Христос за това, че трябва безстрашно да изповядваме Него и Неговото и Слово пред този прелюбодеен и грешен род, нека по-внимателно се отнасяме към този призив. Нека се стараем по-дълбоко да познаем своя живот и да отговорим на въпроса, изповядваме ли Го, готови ли сме да направим това, или със своя външен вид, макар и много православен, ние изповядваме изключително света, лежащ в зло, и това, че ние сме роби на този свят.
Иска ми се да пожелая на всички нас умът Христов, който, по призива на апостол Павел, трябва да придобият всички вярващи, да ни предразположи да имаме любов и към Бога, и към ближния, готовност да пожертваме себе си, за да получим прошка от Господа. За да се докосне до нашите сърца и нашите умове Царството Божие, дошло в сила, за което споменава Христос в днешното Евангелие (вж. Мат. 9:1). Тогава всичко в нашия живот ще бъде според Божието, тогава ние, действително, ще бъдем изповедници на Христа. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев