Днес, в събота след Въздвижение, ние почитаме паметта на светите млади девици-мъченици Вяра, Надежда и Любов, които под мъдрото ръководство на своята майка София пренесли докрай кръста на верността към Христа и се сподобили с вечна слава в Неговите небесни чертози. Нека поразмишляваме за тези християнски добродетели, в чест на които те били наречени.
Апостол Павел, говорейки за последователите на Христа, отбелязва, че „с вяра ходим, а не с виждане” (2 Кор. 5:7). В земния живот ние сме принудени да възприемаме духовната реалност с вяра, а не с очите и телесните усещания, и не можем да се убедим в нея с очите си. Такова възприемане, виждане, като през затъмнено стъкло, Апостолът сравнява с младенчеството, което трябва да се смени с пълнолетие, когато ние ще видим Господа „лице с лице” (1 Кор. 13:12).
„А сега, – казва Апостолът, – остават тия три: вяра, надежда любов; но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13). Вярата – това са очите на душата и нашата връзка с Бога, надеждата е котва на упованието, придаваща в живота устойчивост и подтик към действие за постигане на целта, а любовта – това е двигател, който ни приближава към тази цел, нишка, свързваща ни с Господа и един с друг, и затова тя е по-голяма от трите.
Докато живеем във веществения свят и сме облечени в тази груба плът, нашите млади добродетели – вярата, надеждата и любовта – са принудени да си проправят път от тъмнината към светлината, през материята към духовността. И докато те не израснат, крайно им е необходима помощта на родилата ги майка София – на духовната мъдрост, или добродетелта на разсъждението, без която те бързо стават жертви на пороците и на различни крайности.
Но да предположим, че имаме вяра, надежда и любов, управлявани с духовно разсъждение, като някакъв космически кораб, приближаващ ни към Твореца на мирозданието. Но за да достигнем Бога, Чиято същност е безкрайно отдалечена от човешкото естество, би ни се наложило да преодоляваме космически разстояния, развивайки космически скорости. А за това е нужно някакво неземно топливо, божествена енергия, защото без подхранване и вярата оскъдява, и надеждата изчезва, и любовта охладнява.
Действително, в допълнение на нашите човешки усилия, на нашата ревност и старание, за преуспяване в добродетелта е необходима друга, божествена сила, благодатта на Светия Дух, която би ни помогнала да достигнем невъзможното за човека – съединение със Самия Бог.
Благодатта се изпросва от Бога в молитвата, получава се даром в тайнствата на Църквата и се заработва с усилия и добри дела. Това е този запас, който ще поддържа огъня на вярата, надеждата и любовта в лампадата на нашето сърце, от който се хранят страха Божи, радостта, славословието и всички добродетели.
Или може да се каже така: вярата, надежда и любовта съставляват лампада, която гори в нашето сърце, посочвайки със своята светлина пътя към Христос. Умът – това поплавък, който регулира горенето и направлява пламъка на духа нагоре, към Бога. Но при всичко това, ако в лампадата липсва елея на добрите дела, на благодатта Божия, тогава ще прогори фитилът на човешките възможности, и лампадата, предназначена за вечно горене, ще угасне още в този земен живот.
И така, да отхвърлим светското мъдруване, убиващо духовната мъдрост, като използваме дадените ни от Бога време и възможности, да придобием благодатта Христова и да достигнем до „единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4: 13). Амин.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев