Евангелист Лука ни е разказал за чудесното изцеление на две жени. Едната от тях била дъщеря на началника на юдейската синагога Иаир, а другата, чието име евангелистът не назовава, била, очевидно, обикновена жителка на града. Тази жена много години страдала от кръвотечение, което не се поддавало на обичайното лечение. Тя, видяла Иисус Христос, идващ към дома на Иаир, проправила си път през обкръжилата Го тълпа и се докоснала до края на дрехата Му. Жената слушала разкази за учението на Христа и Неговите чудеса и тя искрено повярвала, че това е отдавна очаквания Спасител, Който може да изцели и нея. И действително, тя, едва докоснала края на с.дрехата Му, тозчас оздравяла.
В изцеляването на жената ние виждаме особено проявление на вярата. Тя не спряла Иисуса Христа, те считала себе си за грешница, недостойна да безпокои Него, тръгнал по работа. У нея имало пълно смирение, съзнание за своето нищожество пред Бога, тя се надявала само на Него, защото никой не ходатайства за нея. И макар тя да мълчала, и да не паднала ничком в краката на Господа, тя имала сърдечната молитва на вярата. Господ чул този вопъл на вярата и дал изцеление.
Ние не можем да съдим у кого вярата била повече: у Иаир или у тази неизвестна жена. Но Иаир бил началник на синагогата, т. е. в житейски смисъл стоял по-високо от много хора, пък и бил свещенослужител. Несъмнено, това му давало голяма надежда за спасение на дъщеря му от Иисус Христос и за неговата вяра, и за неговите заслуги, както обикновено мислят хората. Обаче по заслуги човек не може да се въздигне, тъй като само Бог знае доколко големи са те и угодни ли са Нему. И апостол Павел казва, че с дела по Закона (т. е. с изпълнение на обредите, обичаите, ритуалите) не ще се спасиш. „Човек се оправдава не с дела по Закона, а само с вяра в Иисуса Христа. Чрез закона никой не се оправдава пред Бога” (Гал. 3:11). На първо място е вярата, а от вярата изхожда спазването на заповедите и първата от тях е любов към Бога и хората.
Въпреки това, и у жената, и у Иаир молитвата била една – молитва с дълбока вяра и упование на Божието милосърдие. Искрената вяра в Сина Божи у Иаир, разбира се, далеч надхвърляла всички мисли за неговите заслуги. Видно е това, че Иаир, бидейки човек небеден, могъл да покани най-добрите лекари за лечението на своята единствена дъщеря. Но той се обърнал с молба за помощи не към лекарите, а към Иисус Христос, вярвайки,че Той може с една дума да я изцели. Той не загубил вяра и след като чул, че дъщерята е умряла. „Не бой се, само вярвай, - казал Господ, - и спасена ще бъде” (Лк. 8:50). Христос възкресил девойката по вярата на бащата, без да обръща внимание на тези, които не вярвали и даже се надсмивали над Него.
Размишлявайки над думите от Евангелието ние трябва без всякакво снизхождение да се запитаме: имаме ли вяра в Бога съвършена и непоколебима, която единствено е и угодна Нему? Разбира се, всички идващи в храма и много от тези, които не идват, но считат себе си за вярващи, ще кажат: „Аз вярвам в Бога”. Обаче, помислили, мнозина ще се затруднят да кажат, че вярата им е съвършена.
Причината за несъвършенството във вярата основно е свързана с любовта към светския живот, с грижата за препитание и наслади на тялото, превишаваща грижата за душата. Всеки може да си припомни случаи, когато не е дошъл в храма поради работа в градината, ходене на пазар, среща с роднини или приятели, ремонт или строителство. Отказвайки се от молитвата в храма, човек обикновено нищо не печели, защото всяко дело без Божието благословение не може да бъде напълно успешно. Разбира се, има и сериозни причини, например, болест собствена или на близки. Но и в този случай домашната молитва трябва да съдържа в себе си покаяние и молба за прошка за нашата немарливост.
Сега вече някои се стесняват да се нарекат невярващи. Но обикновено това не е вяра, а нежелание да се отделят от общата маса. Мнозина са съгласни, че има Бог, вземат под внимание Неговите заповеди, но системно ги нарушават, оправдавайки се с обстоятелствата, или с това, че „така правят всички”.
За наказание за нашето неверие Господ допуска за нас различни болести и нещастия. Те едновременно са изпитание за нашата вяра. Ако ние при трудности искаме сами със свои средства да излезем от трудното положение, без да се обръщаме предварително към Господа, това е свидетелство за недостатъчна вяра. При всички трудности, даже в минути на отчаяние, е нужно да си припомним думите на Иисуса Христа „Не бой се, само вярвай” (Лк. 8:50). Те ще ни върнат надеждата и увереността в това, че всичко се извършва по Божия воля.
Нека винаги да помним думите на Иисуса Христа: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия” и винаги да повтаряме: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми” (Мк. 9:23,24).
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев