В третата Неделя след Пасха ние възпоменаваме тези, които се намирали край Господа в най-сложните минути и часове от Неговия земен живот, които не се побояли да бъдат с Него, разпнатия на Кръста, не се побояли от преследване и поискали от Пилата да им даде тялото на Господа и които през нощта, Го погребали, изранен и умъртвен, в пещерата, загубили в сърцето си всякаква надежда. Смъртта разделя хората, всичко, което изглежда приживе естествено и важно, изпълнено с очаквания и надежди, тя, нахлувайки вероломно, ломи и разрушава. Думите, които са ни уверявали в любов и вярност, се оказва, нямат под себе си никаква почва, защото липсва този, който би могъл да ги въплъти.
С такива или подобни мисли и праведният Йосиф, и Никодим, и светите жени-мироносици погребали Тялото на Спасителя. Свършили чудесата, прекратила се проповедта, замлъкнал Неговия глас, Учителят е оплют, предаден, разпнат, унижен даже в смъртта, и само шепа хора останали, за да Му въздадат последни почести. Какво ги заставило да останат редом, както е написано в канона, с поваления мъртвец?
Когато човек е във властта, когато е в силите си, финансово обезпечен, твърде много хора се намират край него, а когато той е отхвърлен – едва ли някой ще остане! Но остават. Твърде малко. Остават хора заради любовта, понеже никаква смърт, никаква раздяла и разруха не могат да унищожат любовта. Йосиф с Никодим, макар и тайно идвали при Господа, но чувствали от Него такава топлота, такава сила, слушали Неговото Слово, изменящо ги отвътре и даващо надежда за вечен живот. И жените-мироносици, които служили на Господа и Неговите ученици, не могли да забравят тази любов, която Той проявявал към тях. Затова в тази тъмна нощ едни Го погребват, а други, още преди зазоряване, идват, за да въздадат последни почести на умрелия. Съмнения и страх завладели сърцата на тези хора, но любовта към Бога, техния Учител, превъзмогвала всеки страх, и те идвали, за да изпълним своя дълг, и вместо погребални пелени и смърдящия мъртвец видели Светлината на Възкресение Христово, чули благовестие от ангела, сподобили се да бъдат съпричастни на това, което не може вмести целият свят, - силата на великата Божествена любов.
В нашия живот често се случва: ние влизаме в житейския път, понякога блуждаем в тъмнината, не знаем накъде да вървим, накъде да насочим своите стъпки, мнозина ни отклоняват от правилния път, някой ни плаши. И само любовта, която изпълва нашето сърце, любовта към Господа, към ближния, може да ни посочи верния път. Даже когато се рушат всички човешки надежди, Бог, който побеждава всяко естество, ни възкресява за нов живот – живот вечен.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев