Понякога в служението на енорийския свещеник има случаи, които го водят към дълбок размисъл и го тласкат към анализ за многостраността на духовния опит на всяка една вярваща душа. Много често чрез думите или постъпките на някой мирянин, духовникът се поучава в своите лични търсения и осъзнава недостойнството си като пастир и християнин.
Това са епизоди, които се врязват в памета му и оставят траен отпечатък в цялостното му бъдещо поведение. Бог ги допуска за вразумление и израстване по стълбата на личното подвизаване на своите офицери, тези които е призовал да свързат и развъзват и на земята и на небето. Оглеждайки се в тези светли примери, той почерпва благодатна подкрепа по тесния път на спасението на своята душа.
В един от храмовете в града влизаше вярващ, който пристъпваше в него бавно, внимателно и дълго се застояваше пред иконите. Оставаше в едно особено молитвено уединение и се молеше вътрешно, съкровенно, с трепет и проникновение. Но винаги, когато пристъпяше към тях се навеждаше и ги целуваше ниско по нозете, сякаш се боеше да ги докосне с устни другаде. Когато един път му зададоха въпроса, защо постъпва точно по този начин, той кротко отговори: ”Отче, аз много обичам да чета житията на светиите и затова много ценя техните икони. Но понеже съм недостоен човек и знам какво представлявам, целувам обувките им, защото това заслужавам. Съвестта не ми позволява да докосвам, нито лицата, нито ръцете им... Познавам живота си и добре съм осъзнал какво представлявам и като християнин, и като човек.”
Дай, Господи, повече такива православни християни. Мълчаливи знаменосци на вярата, които да те носят като печат в сърцето си. Дълбоко в душите си да пазят този огнен знак, да бъдат докоснати от този небесен огън, с който да палят и кандилата на всички, около тях! Изпрати на Своята нива, повече такива мъже и жени, които са изживели дълбок вътрешен прелом и преживели с болка своята истинска и съкровена „метаноя”. Такива които са превъзмъгнали и продължават да превъзмогват своята лична немощ и преминават от сила в сила, придобивайки благодат въз благодат, в непрестанна битка със старата си природа и нашепванията на демоните.
За тях светото Православие не е лозунг или мото, зад което да скриват своето лицемерие и духовна нищета. Тези, които са го прегърнали не като система от норми, сбор от правила, а са го превърнали в свое лично, изповедническо учение. Родени от Духа, водени от Духа, пръскащи Духа Светаго. Негови във всичко – и отвътре и отвън. В дела и думи, не просто изповядвайки вярата, а подвизаващи се в нея! Човек може само да се учи от такива живи камъни, сияещи светилници в полумрака на своите духовни търсения.
Свети Паисий Светогорец /старец Паисий/ обичал да повтаря на идващите при него поклоници: „Християнинът всичко трябва да върши с благоговение!” С онова особено чувство на страх и трепет, което пронизва дълбоко поведението на истинските последователи на Спасителя! Не само в храма и енорията, но и разговорите си с неговите духовни братя и сестри и дори в собствения си дом, където не е наблядаван от никого.
Защото е сигурен знак за докоснатост, вътрешното парещо призвание и призоваване от Всемогъщия и Всемилостия Наш Отец. Най-правдоподобното свидетелство за служението пред олтара на Бога и нуждите на ближните. Всички светии и праведници са го притежавали и без да говорят са го предавали на всички-мълчаливо и завладаващо, деликатно, но всепобеждаващо.
Това е истинската проповед, пред която никой не може да остане безучастен, защото носи посланието на живия пример! Защото казано е в Светото Писание: ”нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник и свети на всички в къщи!” /Матея 5:15/. Това е белега на святост, която всеки вярващ притежава, въпреки своите немощи и отстъпления и дар вдъхнат свише, още с тайнството на Светото Кръщение. И от неговата свободна воля зависи дали да го остави да тлее или да го разгори и превърне в огън, който да стопля всичко, около себе си.
В църковната практика има много парещи въпроси, които могат да се превърнат в разделни, както режима на честото или рядкото прищащаване на миряните или календарния въпрос, но най-важното е ключът на спасението на всеки – това е личното благочестие. И прозорец към него е именно благоговението и към Бог и към светинята!
Колко декларации слушаме за Бога, вричания, обети, клетви, прелитащи във въздуха цитати, които се произнасят с патос и религиозен възторг. Нека да ги има, защото те са част от Словото, самото Слово, плод на истинския Логос, но колко от тях имат вътрешно съдържание, носят своя проникновен релеф и са изричани с живо дръзновение и искрен трепет. Колко от тях са такива за които да се каже че от „преизпълнено сърце” и плод на реално служение пред олтара на Небесния Цар. Колко от нас правят дълбоки поклони, широки махове и стоят в храмовете с изпъчени гърди по предните места, изпълнени с уверението, че са „специални” в Неговите очи! Заразени от прелеста да се мислят за нещо повече от всеки друг мирянин, но и имащи дързоста да съдят смело свещениците, монасите и дори епископите.
Вдъхни Боже, Своя Свети Дух, който да укрепи боледуващине ни души, и да ги превърне в пример на лично благочестие. Всичко и навсякъде да вършим с благовение и усет към светинята! Защото на Страшния съд, Бог няма да съди по външните дела на благочестие, а ще прецени чистотота на съкровените ни подбуди и искреноста на помислите ни. Именно, те са най-верния кретерий за това дали в нас се е изобразил Христос и дали сме превърнали живота си в подражение на Примера Му!