Намерението ми с този текст ни най-малко не е да разпалвам съществуващите безсмислени спорове между вегани (вегетарианци) и всеядни, а по-скоро е да обърна внимание върху някои спекулации с „моралния аспект“ на веганската и вегетарианска идеология. От тази гледна точка следващите редове не трябва да се приемат като критика към веганството или вегетарианството, а като опит прокрадващата се спекулативност по отношение на етичност (която съзнателно или не бива използвана за отстояване на позиции) да се постави на полагащото ѝ се място. Чрез такъв вид „въдворяване на ред“ веганството и вегетарианството биха могли да се предпазят от прекрачването на една тънка (но съществена) граница, предотвратявайки по този начин нецелесъобразното навлизане в несвойствена тям област – етиката. Понастоящем може да се твърди, че в обществото ни битува една неизказана тенденция за отъждествяване на веганство и вегетарианство с нещо като вид житейски светоглед. От чисто философска гледна точка съществуването на подобна тъждественост звучи някак не особено убедително и правдоподобно – това, което ядеш, да определя това, което си. Т. е. претенцията за съществуване на пряка и непоклатима зависимост между избора на храна и духовната същност на човека е, как да кажа, най-малкото тенденциозна. Но ако това своеобразно уравнение се обърне и гореспоменатата взаимозависимост се постави по друг начин, явявайки се вегантство (или вегетарианство) подчинено на следването на определена религия, то в такъв случай претенцията за „тъждественост“ става къде,къде по-състоятелна... Ала в такъв случай веганите (или вегетарианците) вече не биха се самонарекли „вегани“ (или „вегетарианци“) , а по-скоро будисти, индуисти, християни, таоисти или последователи на определено духовно учение. Като тогава избраният начин на хранене би се явил подчинен на принцип от много по-висш порядък, който е дълбок и същностноопределящ за духовните разбирания на човека. В такъв смисъл и от такава гледна точка неподплатеното и чисто външно отъждествявяне на „избора на начин на хранане“ с някакъв вид „житейска философия“, отстоявана с призиви от рода „да бъдем по-хуманни в отношението си към животните“ ми се струва, как да кажа, най-малкото наивен. Което съвсем не значи, че призивът сам по себе си е лишен от смисъл и не е стойностен, а тъкмо напротив – всеки здравомислещ човек би се съгласил с отстовяната от вегани и вегетарианци позиция. Но тук не става дума собствено за самия призив към „хуманно отношение към животните“ (с което повечето хора сме съгласни), а за нещо доста по-същностно – прикритата и неизказана претенция за (едва ли не) тъждественост между „начин на хранане“ и „морал“. А такова твърдение е доста по-различно от един прост призив за хуманно отношение към животните и по своята основополагаща същина заслужава да му се обърне подобаващото внимание. Тънката и неизказана 2 концептуална нишка в идеологията на вегани и вегетарианци, че неяденето на месо (или животински продукти) ни прави едва ли не по-нравствени хора, често пъти бива брутално преекспонирана и спекулативно използвана в най-различни текстове, видеа и материали, целящи да отстояват съответната позиция. И може би противно на нечии очаквания сега съвсем няма да се впускам в оборване или защитаване на тази позиция, а просто ми се ще да внеса малко повече яснота по отношение на користното спекулиране с „моралния елемент“ и заблудата, което това поражда. Простата и доказуема истина е, че припокриване или пряка зависимост между начин на хранене и нравственост чисто и просто не съществува. Това дали човек се храни с месо, мляко, хляб, корени или нещо друго, няма съвсем никакво отношение нито с неговата нравственост, нито с някакъв тип „консуматорски морал“ и ни най-малко с човешката етика. А това се доказва от неоспоримия факт, че има вегани, намиращи се далеч от нравственото съвършенство, както и че има всеядни, отстоящи на същото или дори по-голямо разстояние. Но също така могат да се посочат примери на вегетарианци (или вегани), извисили се с нравствените си добродетели, както и подобни примери от страна на месоядните. Т.е. пряка зависимост между начин на хранене и морални устои просто не може да се прокара. При спекулирането с моралния елемент от страна на част от войнстващите идеолози, защитаващи веганството или вегетарианството, се прекрачва една много съществена граница, като се навлиза в област съвсем чужда на какъвто и да било „хранителен режим“ – областта на етиката. И нека не бъда разбиран погрешно: в съществуването на идеология по отношение „на храната“ няма нищо нередно, но претенцията за идеология по отношение на морала „чрез храната“ е несъстоятелно. И за да съм пределно ясен какво точно имам предвид, в следващите редове ще изведа една едва доловима нишка, прокрадваща се не само в идеологията на веганство и вегетарианство, а присъстваща по своеобразен начин в пропагандирания от екоорганизации призив към природосъобразен начин на живот и в станалата понастоящем модна тенденция на подкрепа на продукти (стоки), за чието производство не се злоупотребява с работната сила. Призивът за морал, присъстващ във веганството (вегетарианството) е налице, както при еколозите (морал по отношение на природата и нейните ресурси), така и при потребителските практики (морал по отношение на експлоатационните политики, прилагани от корпорациите в производствения процес). Тези привидно несвързани помежду си тенденции на веганство, вегетарианство, природозащитничество или коректност в потребителската практика имат една обща канава – стремежа към един своебразен неутралитет или по-точно казано стремеж за нанасяне на най-малка вреда по отношение на животните (при вегани и вегетарианци), на природата (при екозащитници), на експлоатацията (при производствения процес). По своето доброжелателно намерение този стремеж е хубав и достоен за похвала, като би могъл да стане всеобщ пример за следване, стига в него да не се бе загнездило едно прикрито, неисказано и най-вече притеснително неразбиране на човешката природа – а именно, че тя не е съвършена. Неразбирането, неприемането или просто подминаването на факта, че човекът 3 изначално е устроен да не е съвършен е общата нишка, която обединява гореспоменатите течения. А за да се стъпи на здрава основа, с намерението да се надгражда в полезна за човечеството посока, тази „нишка“ е нужно първо да се разнищи, после да се осмисли и накрая да се разбере, за да успее всеки от нас да се помири със себе си и да приеме изначално несъвършената ни човешка природа. Лекомисленото подминаване на такъв същностнополагащ и необорим факт, както и пренебрежителното отношение към това Богоустановено явление, единствено може да доведе до тоталното неразбиране на мястото на човека в заобикалящия го материален свят, както и до напразното и безплодно търсене на житейска философия там, където априори тя не може да вирее. Тази обща за вегани,вегетарианци, природозащитници и потребители нишка, а именно стремежът към неутралитет спрямо природата (животните и хората) пряко противоречи на човешката ни същност, в която не е заложено да сме съвършени. Именно поради тази „проста“ причина ние категорично не можем да бъдем неутрални в какъвто и да било смисъл. В някои случаи можем да изберем политика на ненамеса и да запазим неутралитет, но дори и с това си действие ние принципно вече преставаме да бъдем неутрални. В този ред на съждения ние буквално и по никакъв начин няма как да сме неутрални спрямо природата (животните или животинските продукти), така че ние щем, не щем все по някакъв начин ѝ влияем. И понеже, за да съществуваме физически все пак трябва да ядем храна, да пием вода, да дишаме въздух и въобще да използваме природните дадености, то ние неминуемо нанасяме някакъв тип вреда на природата. Но неприемането (или тенденциозно пренебрегване) на това наше изначално несъвършенство и непримиримото съсредоточаване само в нездравия стремеж към природосъобразен начин на живот, с право може да се тълкува като един вид отхвърляне на нашата човешка природа. Така че преди да се впускаме в ентусиазираното стремление да бъдем „морално коректни“ спрямо животните и природата, нека първо осъзнаем нашата несъвършеност и че всичко, което правим в името на „природосъобразното“ изхождайки от корубата на собственото ни его, би могло да се разглежда и в една съвсем друга светлина. А самото осъзнаване, че не винаги ни е дадено да контролираме и определяме последствията от изборите, които правим може да ни помогне да вникнем в принципната несъстоятелност заложена в идеята за неутралитет. Но, за да не звучи така голословно ще приведа един прост пример: понастоящем на пазара навлизат различни храни, една от които е станалата любима на много вегани и вегетарианци (а и на обикновените всеядни) – авокадото. Ако оставим настрана проблематика свързана с голямото количество гориво нужно за превозването на плод отгледан на хиляди километра от нашите земи (което вече само по себе си е в разрез със стремежа към екологичност) или пък целесъобразността в консумирането на плод, който е част от друга култура и е предназначен за хора, населяващи другия край на света и с друг тип физиологични потребности, то ни остава една съвсем не малка дилема – дали чрез купуването на авокадото да се подкрепя въобще такав вид търговия и как да сме сигурни дали използваната при отглеждането на авокадо работната сила не се 4 експлоатира неправомерно? Попадна ми едно видео, което показваше до какво води голямото търсене на авокадо на световните пазари и последствията от засиления интерес към тази стока – нечувани зверства в експлоатацията на работната сила, породена от самозабравилите се в алчността си крупни земевладелци. А въпросът, който неминуемо се изправя пред нас е „можем ли да сме абсолютно сигурни в моралния аспект на избора, които правим при закупуването на какъвто и да било продукт?“. Или „как да контролираме процес, който е извън нашия обсег?“. Да кажем, че сме решили да престанем да купуваме авокадо, но как да сме сигурни например в „моралността“ на избора при закупуването на един морков и в „коректността на политиките“ прилагани за отглеждането му? Възможно ли е в действотелност да контролираме процес, който е извън нашия обсег и въобще концептуално състоятелен ли е стремеж ни към неутралитет? Ето друг пример – в следствие от плъзналата информация за нехуманно третиране на кравите в млекодобивната промишленост решаваме да спрем да подкрепяме тази неправда, посредством отказа ни от млечни продукти. Добре, чудесно, но проблемът е, че тази породена от човешката алчност неправда присъства не само в млекодобивната промишленост, а и в почти всички производствени сектори, подчиняващи се на търсенето на пазара. И да речем, спираме с консумирането на млечни продукти и започваме да ядем примерно ... повече ядки. Е, каква е гаранцията, че същото не се случва и в този сектор? Знаем ли със сигурност, че този който е брал кашуто не е бил неправомерно експлоатиран? Как да бъдем природосъобразни и морално коректни в бранш, който откровено се задвижва от реализма на парите? И така по принудителен начин стигаме до извода, че единствения начин да се откъсне човек от тази зависимост е да опита сам да си произвежда храната. Но дори и така да се направи, ще запази ли търсения неутралитет спрямо природата и как стои въпросът с моралния елемент по отношение на растенията и животните, които все пак ще бъдат засегнати от посаждането, плевенето, кастренето, брането и в крайна сметка намесването в природата? Въобще възможно ли е да сме съвършенно природосъобразни или неутрални към заобикалящата ни среда? Единствено стигайки до тази концептулна безизходица ни става ясно, че без вникването и приемането на нашата изначално несъвършена човешката природа добронамереният ни и идеалистически стремеж към „природосъобразност“, „хранителна етичност“ и „консуматорска коректност“ е една пълна безсмислица. Което съвсем не значи, че понеже не сме съвършени не трябва да полагаме усилия в тази посока, а тъкмо наопаки – осъзнавайки нашата човешка немощ да се осланяме на вярата, че това което правим е за добро. И в такъв смисъл е много по-състоятелно да се стремим към нравственост не само по отношение на избора си на храна, а най-вече по отношение на това как използваме енергията и силата, която тя ни дава. По този начин става съвсем ясно, че храната не е „цел“, а е „средство“ да бъдем по-нравствени и по-добри. Защото какъв е смисълът да се стремим към хуманно отношение към животните и в същото време към хората и събратята да сме арогантни или несправедливи? И с това искам просто да сложа край и да кажа: няма значение какво ядеш, а как се 5 отнасяш към ближния. В това прозира твоята моралност, а не в избора на храна. И ако все пак искаме да съществува някакъв вид „идеология“ в начина ни на хранане нека да привнесем елемент на: - благодарност, понеже храната е дар от Бога и ние нямаме особена заслуга за съществуването ѝ, освен че може би сме се потрудили, за да я произведем или закупим. Също така може да сме благодарни както за това, че сме сътворени с ръце (за да приготвяме храната), с нос (за да усещаме нейния мирис), с уста (за да дъвчем и усетим нейния вкус), така и за това, че можем да ги ползваме, хранейки се без чужда помощ. А можем и да сме благодарни за това, че въобще има храна на нашата трапеза. - смирение, изразяващо преклонението пред чудото на божествената сила (караща всички твари да съществуват, растат и се развиват). Също така смирението: 1)показва нашето истински нищожно място във вселената; 2) открива нашата тоталната зависимост от Твореца и творенията Му; 3) изобличава нашата умствена немощ, неспособна да обхване и обясни начина, по който тази изначалната и божествена живителна сила действа. Освен това смирението предпазва от нашето човешко високомерие и горделивост, породени от вродената ни себичност. - скромност, която ни предпазва от това да ядем повече от това, което ни е необходимо и по този начин да не изпадаме в чревоугодничество или разхищение. Освен това чрез скромността можем да се приучим да споделяме с ближния от нашия понякога оскъден залък. - покаяние, което ни е крайно необходимо, понеже не ни е дадено винаги да контролираме последствията от направените избори и на практика никога не знаем по какъв начин нашия „избор на храна“ може да повлияе на природата. Чрез покаянието ние осъзнавайки нашето несъвършенство и това, че може да сме съгрешили искаме прошка за тази наша човешка слабост. Но дори тези горенаписани насоки да се приемат за някакъв вид „идеология“ в храната, то в случая тази идеология се проявява не посредством нашия „избор на“ храна, а се проявява посредством нашето „отношение към“ храната. Иначе казано – не „изборът на храна“ ни определя като нравствени личности, а по-скоро в нашето „отношение към храната“ прозира цялостния ни светоглед към всемира, включително вярвания, идеология и нравственост. И по тази линия на съждение ако искаме да стигнем още по-далеч в една „житейска философия, неподхранваща собственото ни его“, можем посредством една молитва да насочим „идеологията ни“ към Твореца на всичко видимо и невидимо. По този начин храната ще се освети (или „енергизира“ – на съвременен език ), като ще можем да се надяваме, че силата и енергията, която храната ще ни даде, ще послужи да ставаме все по-добри и все по-усърдно да се утвърждаваме в нашето добротворство чрез богоугодни дела.