Пловдивският митрополит Максим (1908–1936 г.) споделя в книгата си „Автобиография и спомени“, първите си впечатления от свещениците на Пловдивска епархия след избирането му за неин митрополит: „Станаха ред събрания на свещеници и тук, в Пловдив, и в околийските центрове, за да се запозная със свещенството, с което ще работим на нивата Божия. Намерихме обаче, че свещениците изобщо са слабо подготвени за новото време. В епархийският център например, в Пловдив, имаше само двама свещеници със семинарско образование… В Хасково на околийското свещеническо събрание намерихме свещеници стари, които едва можеха да напишат правилно титлата на архиерея си. С такива сътрудници, разбира се, че успехът ще бъде слаб“ (с. 96).
За това един от първите и най-главни негови приоритети като Пловдивски митрополит става повишаване образователния ценз на епархийските свещеници. Според митрополит Максим такава цел може да бъде постигната чрез откриване на „духовна семинария, която да снабди епархията с по-подготвени свещеници“.
През 1915 г. е открита Пловдивската духовна семинария „Св. Кирил и Методий“. Въпреки това проблемът със свещениците явно остава актуален и в годините след откриването й защото митрополит Максим отбелязва в автобиографията си: „И сега в Пловдивска епархия има 60 енории празни, защото няма достойни кандидати за свещеници…“ (с. 97)
По Божии промисъл този болезнен за всеки епархийски митрополит въпрос намира решение чрез руските емигранти потърсили убежище в България след 1920 г. в резултат от гражданската война и пълното завземане на властта от болшевиките. Сред тези имигранти имало и не малко духовници и семинаристи, или такива които не са успели да завършат или започнат семинарското си образование. Пловдивският митрополит Максим отваря вратите на епархията си за тях, а с решение Св. Синод на Българската Православна Църква (тогава все още Българска Екзархия – б.а.) предоставя възможността през 1922 г. в епархийския манастир „Св. Кирик и Юлита“ над с. Горно Воден да бъде открито Руско пастирско – богословско училище под ректорството и духовното наставничество на Царицинския архиепископ Дамян (Говоров).
Главната цел на училището била да подготви свещеници за основаваните в имиграция руски църковни общини. Преподавателите и възпитаниците живеели и с надеждата, че ще дойде време когато завършилите училището „ще се завърнат в освободеното от болшевиките отечество, за да се включат в новото изграждане и на Руската империя, и на Руската църква след претърпените гонения“ (прот. Борис Остроумов).
От завършилите обаче малцина напускат България или се завръщат в Съветският Съюз, и при това едва след 1953 г., тоест след смъртта на Сталин. Болшинството са ръкоположени от Пловдивският митрополит Максим или викарият му Драговитийски еп. Харитон, за да останат на енорийско служение в Пловдивска епархия.
В библиотеката на Пловдивска митрополия се съхраняват редица документи свързани с назначените на енорийско служение в подведомствени и енории руски свещеници имигранти. Една част от тях съдържат биографични данни, други - оценка на тяхното служение. Към тази втора група принадлежат преди всичко рапортите на архиерейските наместници и летописните книги на храмовете в който служели такива свещеници. С много малки изключения изследването на документите разкрива образа на свещеници с високо съзнание за своето пастирско служение, със страхопочитание и благоговение отнасящи се към православното богослужение, отслужвано от много от тях всекидневно независимо от препятствията за това като липсата на певец или клисар. Всеотдайни и жертвоготовни, стараещи се да бъдат за всички всичко, щото по какъвто и да е начин да придобият за Бога желаещи да спасят душите си човеци (ср. 1 Кор.9:22).
Ще приведем няколко примера. В рапорт на асеновградския архиерейски наместник от 12 ноември 1939 г. се дава следната висока оценка за енорийския свещеник при храм „Успение Богородично“ в с. Борово о. Пьотър Кошельов: «Свещенникът е верен страж на повереното му паство, пази го от посегателства с ... ревност и усърдие... През зимата била организирана безплатна столова за ученици. Свещенника взел в нея участие давайки помощи в натура. Неговото бдително око не оставило столовата без надзор за съблюдаването на поста в сряда и петък и за започването на обеда с молитва. Свещ. Пьотр Кошельов е добър по сърце. Благочестив и богобоязлив руски изгнаник отец Пьотр поучава не с думи, а с дела».
В летописната книга на храма е записано: «Свещ. Пьотр Кошелов се отличава със скромност и добродушие, бил любим на своите енориаши, които и сам обичал, и се привързал към тях като към свои братя и сестри».
Отец Пьотр, служил в с. Борово от 1928 до 1958 г. Колко отговорно било неговото отношение към поверената му енория се вижда и от това, че той дори изпратил на свои лични разноски в Пловдивската духовна семинария местния юноша Георги Ставрев, за да го подготви за заместник. След излизането му в пенсия о. Пьотр се оттеглил в Кукленският манастир „Св. Козма и Дамиан” близо до Асеновград. По – късно обаче се върнал в Борово, което наричал своя втора родина, и останал в него до смъртта си. Погребан е в гробищният парк на селото.
Положителна оценка е дадена и за иеромонах (или архимандрит – б.а.) Сергий (Виглазов), енорийски свещеник на с. Соколовци. Смолянският архиерейски наместник пише за него в рапорт от 11 юли 1940 г.: «Йеромонах Сергий се ползва с добро име сред енориашите, богослуженията се посещават масово и регулярно».
В по – късен рапорт от 10 февруари 1944 г. архиерейският наместник съобщава: «Енорийският свещеник йеромонах Сергий Виглазов е образцов свещеник. Служи ежедневно. Енориашите му заслужено го обичат».
Времето на енорийско служение на йеромонах Сергий в с. Соколовци, Смолянско е от 1934 до 1965 г., като до 1953 г. обслужвал и енорията на с. Бостина. Умира на 7 септември 1970 г. в старческия дом в с. Фатово.
В рапорт от 7 ноември 1939 г. Пещерският архиерейски наместник пише за свещенник Димитрии Щепетнов, служещ в храм „Сретение Господне“ в с. Козарско: «Такта и умението на енорийският свещеник, неговия добър характер и кротост му помагат да привлече душите и сърцата на енориашите си». А в рапорт от 7 декември 1940 г. за свещеника – руснак е написано: «Свещ. Димитрий винаги умело общува с енориашите и затова владее сърцата им.».
Отец Димитрий служил в с. Козарско от 1932 до 1970 год. Похвална е оценката и за друг руски имигрант свещеник в Пещерска духовна околия. Това е прот. Иван Мухин, енорийски свещеник в храм „Св. Димитър“ в Пещера. В летописната книга на храма е отбелязано за него, че се е откроявал като „молитвеник и ревностен свещеник“. Той е един от малкото руски свещеници за които в архива на Пловдивска митрополия се намират пълни биографични данни.
Роден е на 14 април 1874 г. в с. Лиман, Харковска губерния. Завършил Харковската духовна семинария през 1895 г. Две години след ръкоположението си за дякон, на 30 ноември 1905 г. е ръкоположен за свещеник от митрополит Антоний (Храповицки) и назначен на енорийска служба в храм „Покров Богородичен” в г. Старобелск. След революцията заминал за град Ставропол, където служил до 1 ноември 1920 г. В средата на 1921 г. Пристига в България и още на 14 август с. г. е назначен на енорийска служба в град Пещера. От 1922 до 1932 г. е учител в руската гимназия в града. Обслужвал енорията си до 1958 г. Умира на 31 октомври 1968 г.
В Летописната книга на храм „Св. Кирил и Методий“ в с. Долни Воден, Асеновградско е оставено следното свидетелство за служението на енорийския свещеник руснак: „Отец Сергей Белоусов още от постъпването му на енорийска служба всеотдайно полага душата си за своето паство. Грижите му са повече за храма и енорията, отколкото за собственото му семейство. Всекидневно извършва утренно и вечерно правило, а в празнични и неделни дни винаги отслужва празнична утреня, придружена с Божествена литургия. Редовното богослужение не се прекратява дори когато поради възрастта, но най – вече от положените трудове се влошава здравето му...“. С болно сърце „отецът продължаваше да обслужва поверената му енория и редовно извършваше богослуженията в храма”.
Запазени са и личните спомени на о. Васил Цончев за неговия руски събрат о. Николай Печорски, енорийски свещеник на с. Строево, Пловдивска духовна околия. О. Васил Цончев по това време е завеждал енорията на близкото до Строево с. Труд и е имал възможността не само често да общува, но и да съслужава с о. Николай. За последният в личен разговор с автора на статията о. Васил си спомня: „Той (о. Николай – б.а.) беше изряден и образцов свещенослужител във всяко едно отношение. Като служещ, като проповедник, като изповедник. Имаше остър и много точен ум. Винаги знаеше какво, къде и как да го каже, за да се постигне резултат…
Имаше голямо желание да се върне в Русия, но презвитерата му Анастасия не желаеше защото и двете им деца бяха починали в България…Но кагота презвитера Анастасия почина о. Николай си замина. Почина в Русия “.
Приведените положителни оценки се отнасят за всички свещеници – руснаци служили в Пловдивска епархия. Те ясно разкриват тяхното високо пастирско съзнание за отговорността на свещеническото служение, породено от силната им вяра и неподправено благочестие, възпитавани в руския народ от оптинските и глински старци, от дивният Саровски чудотворец преподобни Серефим, и от най – яркото духовно светило в края на ХIХ в. – св. Йоан Кронщадтски.
Св. Серафим Соболев, също руски имигрант, е посещавал няколко пъти още докато бил ученик богослужения отслужвани от св. Йоан Кронщадтски. В края на една света литургия св. Йоан благословил бъсещият „стълб на православието в гр. София“ (из тропар на св. Серафим Соболев) с думите: „Да почива над вас Божието благословение“. Както разказвал сам св. Серафим, „целият този ден велика благодатна радост изпълвала дърцето му, и той се чувствал окрилен“ (И. К. Сурский, „Отец Йоанн Кронштадский“, Москва, 2008 г.).
Тази радост и духовна окриленост руските свещеници имигранти принесли със себе си и в България явявайки своето служение на българска земя като истински дар Божий за Българската Православна Църква и българският народ.