Сега ние живеем – за първи път в цялата човешка история – в епоха, която заличава границата между греха и праведността, между правдата и лъжата. Грехът се оправдава, нещо повече, между греха и праведността, между правдата и лъжата се поставя знак за равенство. Затова хората не се разкайват за греха, а нерядко още и парадират с него, като го поставят съзнателно в основата на живота.
Но ако грехът поражда смърт, тогава такова светоусещане и такова поведение означават самоубийство. Става дума не за самоубийство на човек – става дума за самоубийство на човешкото общество. Ако бъдат окончателно заличени границите между доброто и злото, ако хората, загубили способност да отличават доброто от злото, ще основават върху греха своя живот – било то личен, семеен, обществен, държавен, общочовешки, вселенски – тогава това ще означава краят на света, защото грехът и животът са несъвместими. И същият край на света, за който говори словото Божие – това е и господството на греха, когато грехът ще се възприема като норма за живот.
Какво да правим, за да не допуснем това? Грехът възниква вътре в човека. Има такова понятие – „изкушение”. Някои го интерпретират правилно, други – не много. Ако говорим на съвременен език, тогава изкушението – това е провокация. Ние можем сами да провокираме греха. Когато ние не избягваме общение с хора, утвърждаващи правото да живеят според греха, когато се потапяме в псевдокултурна среда, пропагандираща греха, когато правим много други неща, които възбуждат в нашето съзнание интерес и влечение към греха, ние провокираме самите себе си.
За да се предпазим от греха, нужно е добре да знаем какво да правим и по какъв начин следва да действаме, за да не овладее той душите ни.
Светите отци, аскетите, учителите на Църквата уподобявали борбата с греха с военно сражение. Когато едната страна настъпва, а другата се отбранява, тогава ходът на сражението се развива по някои правила. В нашия случай настъпва винаги грехът, внушаван от дявола; ние пък се отбраняваме. Светите отци ни предлагат да построяваме тази отбрана по напълно определени закони.
Както във всяка битка с врага съществуват няколко отбранителни граници, точно така подобни граници трябва да съществуват и в нашата невидима бран с греха.
Най-далечната линия на отбраната – това е нейната предна линия, там става първото стълкновение с противника. Много важно е именно там, на далечния подстъп, да удържим първата победа. Светите отци наричат тази предна отбранителна линия борба за ума на човека, защото грехът започва с помисъл, с мисълта за греха.
Грехът може да бъде провокиран и от житейски обстоятелства, и от хора, с които общуваме. Изкушенията идват както отвън, така и отвътре: от нас самите, от нашия разум, произтичат от нашия вътрешен живот. Ако изкушението започва да въздейства на разума, тогава такова състояние ние наричаме греховен помисъл. Това означава, че грехът е окупирал съзнанието, вкоренил се е в мисълта. Още няма грях като действие, но има грях като мисъл. Помисълът – това е и греховна мисъл.
В дълбините на нашия разум, на нашето съзнание възникват греховни образи, лукави мисли и стремежи. Още не са засегнати нашите чувства, не е задействана нашата воля,
Лошите мисли започват да се зараждат само в разума, но именно по такъв начин грехът се опитва да проникне в духовния живот на човека. Тук, на мисловно равнище, да се победи греха е твърде лесно: нужна е само твърда воля, насочена към борба с греховните помисли. Не трябва да се допуска врагът, преодолял първата линия на нашата духовна отбрана, да напредне във вътрешността, устремил се към превземане на втората отбранителна линия. Греховните помисли трябва да се борят с молитва: ако помисълът влиза в нашето съзнание, трябва да предадем себе си на Господа, да се осеним с кръстно знамение и да произнасяме Иисусовата молитва, без да се отвличаме със странични мисли. И ако ни се удаде да посрещнем врага в бойна готовност и при това на далечните подстъпи, тогава с голяма вероятност ние ще съумеем да отразим неговото нападение. Най-мълниеносната победа, при това с малко пролята кръв, може да бъде удържана на първата отбранителна линия. Обаче даже ако тази предна линия на противостоене на греха се окаже преодоляна от него, тогава следващите линии на нашата отбрана напълно могат да устоят на натиска на врага. Затова е много важно на всяка отбранителна линия човек да дава отпор на греха.
Ако на човека не се е удало да победи злото, греховния помисъл и грехът е преминал в областта на чувствата, тогава две линии на отбраната вече са превзети от врага, да се борим с греховните чувства е къде по-тежко, отколкото с греховните мисли: ние по чувствен начин започваме да се отъждествяваме с греха.
Сърцето е втората граница на отбраната. Да го освободим от врага ще бъде трудно, макар все още възможно, защото грехът засега не е претворен в реално действие, остава на равнището на ума и чувствата и волята ни още е свободна. Ние още можем да де допуснем греховно действие, макар и това да е много трудно. Понеже, преодолял две линии от нашата духовна отбрана, противникът удесеторява силите си и връхлита върху последната останала линия с цялата си мощ.
Забелязваме, че грехът доставя на човека не само чувствени удоволствия, но и страдания, предизвиквайки такива опасни душевни състояния като злоба, завист, гняв.
Обаче даже тези чувства, които сякаш услаждат нашата природа, всъщност по нищо не се отличават от тези, които причиняват на човека страдания, защото грехът не може да донесе радост и удовлетворение. Нерядко, даже въпреки че тези греховни чувства болезнено ни уязвяват, ние отново и отново се завръщаме към тях, разпалваме ги в себе си. Удивително, странно, даже безумно! Нали ние страдаме от гнева, страдаме от завистта, от злобата – и въпреки това под влияние на лошите помисли, на греховните мисли ние се отдаваме във властта на тези страшни чувства. Свети Тихон Задонски е писал така за човешкото сърце: „Сърцето е начало и корен на всички наши действия. Което правим вътре или вън от нас, го правим със сърцето – или добро, или зло. Със сърцето вярваме или не вярваме; със сърцето обичаме или ненавиждаме; със сърцето се смиряваме или изпадаме в гордост; със сърцето търпим или роптаем; със сърцето прощаваме или се озлобяваме; със сърцето се примиряваме или враждуваме; със сърцето се обръщаме към Бога или се отвръщаме от Него; със сърцето се приближаваме, идваме към Бога или си тръгваме и се отдалечаваме…”
Третата линия на отбраната е нашата воля. Ако не се спре въздействието на греха върху нашите чувства, тогава грехът я завладява и подчинява на себе си, и тогава човек върши греховни постъпки. Да устоим на греха на волево ниво – а това е нашата последна отбранителна линия, ако вече и умът е пленен, и чувствата поробени, - е много тежко.
Какво е нужно да правим, за да издържим на натиска на врага, да устоим тази бран с греха? Как да постъпват в такива случаи воините? Те се стараят да не допуснат врага до своята отбранителна линия, защото колкото по-далече се удаде на противника да се придвижи в случай на негов успех, толкова по-малко предсказуем ще бъде изходът от цялата битка: неизвестно е накъде ще се наклонят везните и кой ще победи в това сражение. Много важно е да създадем такива условия, при които нашият неприятел никога да не смогне да започне настъпление. Нужно е да спечелим боя, преди да го започнем.
Светите отци обръщат особено внимание на тази последователност на усвояване на греха от човека и подчертават извънредната важност на преодоляването на греховните мисли, още повече на греховните чувства. И почти единомислено отците свидетелстват, че човек, застанал на пътя на греха, вършещ греховни действия, е претърпял поражение.
Ако ние се научим да се борим с греха в нашия личен живот, в дълбините на душата си, ако ние ще даваме отпор и на злите, греховни помисли, и на греховните чувства, ако ще се борим даже с греховните навици, с греховните постъпки, тогава това ще бъде голямата битка за живот, за собствения живот. А ако подобен род действия ще се предприемат от хората съвместно, то това ще бъде не нещо друго, а преодоляване наклонността на човешкото общество към разпад и унищожение.
Борбата с греха е трудна борба. Грехът е дело далеч небезобидно, особено когато огромни сили работят за това да представят греха като един от моделите на човешко поведение, като една от възможностите за законен свободен избор на човека.
Именно с такъв избор най-често се свързва и невярната, изопачена представа за човешката свобода. Едва когато изборът в полза на греха довежда до кървави престъпления , обществото изпада в ужас, но и тогава не вижда истинските причини за тези страшни явления, които грехът привнася в човешкия живот.
Ние трябва ясно да разберем, че злите, греховни помисли идват при нас отвън. Състоянието, когато такъв помисъл възниква в нашето съзнание, ние наричаме изкушение, казваме, че дяволът ни изкушава. И той прави това, използвайки за своите мръсни цели хората, които ни заобикалят, зрителни и други образи, текстове, информацията, която ние ежедневно получаваме от всевъзможни източници. Днес чрез средствата за масова информация, особено телевизията, литературата, рекламата, киното, човек е подложен на мощно негативно въздействие на опасни идеи, мисли, образи, които са способни да въведат в изкушение. Не е нужно да изпитваме съдбата, подлагайки се под целия този мътен поток. Необходимо е да се предпазваме от подобни изкушения, спазвайки нравствена дисциплина и помнейки, че това е борба за най-далечните подстъпи към нашите ум, сърце и воля.
Въвлечени в кръговрата на множество житейски дела и грижи, в многоразлични отношения и връзки със заобикалящите ни хора, с обществото, с външния свят, ние самите сме участници във вселенското противопоставяне между доброто и злото. Понякога ние даже не подозираме за това, че съкровената сърцевина на нашия собствен живот съставлява не нещо друго, а същата тази извечна борба. И се случва така, че в един момент ние встъпваме на страната на силите на доброто, а в друг – се оказваме в лагера на силите на злото. Мисля, че именно това е имал предвид Ф. М. Достоевски, като е казал: „Тук дяволът с Бога се бори, а полето на битката са сърцата на хората”.
Целият ни живот е и такава борба с невидимата, но реална стихия на злото. И ние не можем да бъдем безгрижни и да мислим не за преодоляване на греха, а за това, което ни натрапва съвременната псевдокултура, стоварваща се върху човека с океан от различни изкушения. Християнинът трябва да остава християнин при всякакви обстоятелства. И в условията на непростия съвременен живот ние трябва винаги да бъдем готови да противостоим на греха, да знаем как да се борим с него и да умеем да правим това.
В отговор на нашите усилия Господ непременно ще ни даде Своята помощ, но Бог никога не ще се бори с дявола вместо нас, „на нашето поле”. Само тогава, когато със своите усилия привлечем към себе си Божията милост, Божията благодат – Той ще е заедно с нас и тогава ще бъдем способни да победим злото.
Трябва да се научим да виждаме самите себе си, да виждаме своя вътрешен живот, да изработим навик за духовен анализ на мислите, чувствата, действията. В борбата с греха няма маловажни неща, както няма маловажни неща въобще в човешката борба за спасение.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев