Венчанието – това е тайнство на Църквата, в което Бог подава на бъдещите съпрузи, при обещание от тяхна страна да съхраняват верността си един към друг, благодат за съвместен християнски живот, раждане и възпитание на деца.
Желаещите да се венчават трябва да бъдат вярващи кръстени православни християни. Те трябва дълбоко да осъзнават, че самоволното разтрогване на брака, утвърден от Бога, както и нарушаването на обета за вярност, е безусловен гряхЖелаещите да се венчават трябва да бъдат вярващи кръстени православни християни. Те трябва дълбоко да осъзнават, че самоволното разтрогване на брака, утвърден от Бога, както и нарушаването на обета за вярност, е безусловен грях
Желаещите да се венчават трябва да бъдат вярващи кръстени православни християни. Те трябва дълбоко да осъзнават, че самоволното разтрогване на брака, утвърден от Бога, както и нарушаването на обета за вярност, е безусловен грях
Кумовете непременно трябва да бъдат православни, желателно е да бъдат въцърковени хора, отнасящи се към тайнството Венчание с благоговение. Задълженията на кумовете са същите, както на кръстниците при Кръщението: както кръстниците трябва да са хора, опитни в духовния живот, задължени да ръководят своите кръщелници в християнския живот, така и кумовете са длъжни духовно да ръководят новото семейство. Затова по-рано за кумове не се канели хора млади, неженени, незапознати със семейния и съпружеския живот.
Чeсто се случва така, че младоженците, съпровождани от роднини и приятели, сякаш са дошли в храма, не за да измолят Божието благословение за встъпващите в брак, а на представление. Преди началото на венчанието те разговарят помежду си на висок глас, смеят се, разхождат се из храма, застават с гръб към иконостаса. Нерядко младоженките, кумите и шаферките са облечени с неподходящо за Божия храм облекло – с рокли с големи деколтета и голи гърбове.
Всички поканени в храма за венчание трябва да знаят, че по време на бракосъчетанието Църквата за никого повече не се моли, освен за двете лица – за жениха и невестата. Невниманието и неблагоговението на младоженците към църковната молитва показва, че те са дошли в храма само заради обичая, заради модата и т. н. Между другото молитвите в храма имат влияние върху целия по-нататъшен семеен живот. Всички присъстващи на бракосъчетанието, и особено женихът и невестата, трябва горещо да се молят по време на извършване на тайнството.
По време на венчанието свещеникът възглавява молитвата, ходатайства пред Бога за венчаващите се и всичко, което той изрича – това не е заклинателна формула или механично изчитане на неразбираеми думи. Това е молитва, обръщение към Бога, внимателно, усилено и с разбиране. И кулминацията на молитвата е пълното примиряване на младоженците с Бога и пълното им упование на Него. Само доверили Му се, венчаващите се молят Бога да благослови техния брак и чрез свещеника Сам Господ благославя брака и изпраща Божествената благодат. А по-нататък зависи от самите хора: ако те се обръщат постоянно към Бога, ходят всяка неделя в храма, примиряват се с Бога в тайнството Изповед и се съединяват с Него в тайнството Причастие, тогава и животът им ще тече като чист ручей. Но ако те просто са се повенчавали и са си отишли у дома си, тогава за каква Божествена помощ може да се говори по-нататък?
Свещеникът въвежда младоженците в храма. Женихът застава от дясно, а булката – отляво. Връчват им се запалените свещи, които символизират тази любов, която те трябва да изпитват един към друг и която трябва да пламенна и чиста.
Венчанието се предшества от обручение. Думата обручение произхожда от думата „обруч” или „пръстен”. Пръстенът е символ на вечността и неразривността на брачния съюз. В предишни времена пръстенът на младоженеца бил златен в знак на това, че той трябва да свети като слънце на своята жена със светлината на благоразумието и благочестието. Пръстенът на младоженката бил сребърен, подобно на луната, която взаимства светлината си от слънцето, така и жената трябвало да взаимства своята светлина от мъжа си и трябвало да му се покорява. Пръстените се надяват на безименните пръсти на десните ръце. Последващата трикратна размяна на пръстените символизира взаимното съгласие, което винаги трябва да съществува между съпрузите.
И ето настъпва най-тържественият момент, с който хората свързват представата за венчанието. На главите на жениха и булката се възлагат венци – символи на царската власт. Младоженците получават благословение да станат родоначалници, князе на дома. После се четат откъси от Новия Завет и настъпва още един трогателен момент. Новобрачните три пъти отпиват от чашата с червено вино. Тук символиката е прозрачна. Отсега нататък всичко у младоженците трябва да бъде общо – едни желания и намерения, и те трябва да делят всичко наполовина: щастие и нещастие, радости и скърби, труд и покой.
Венчанието се приближава към края. Свещеникът съединява ръцете на съпрузите и ги повежда на трикратна обиколка около масата, на която лежи напрестолното евангелие. С движението в кръг те показват, че искат вечно да пазят своя брачен съюз и един вид дават обет да не разтрогват брака. Числото три е символ на Бога в Три Лица, Който става Свидетел на техния обет.
Тайнството завършва с целуване на евангелието и кръста от страна на младоженците. С този акт те дават клетва за вярност пред Бога и един пред друг.
Младите хора, встъпвайки в брак, очакват от брака предимно наслада. Но бракът - това не е само наслада и общение на обичащи се един друг хора, това е понасяне теготите един другиму. А теготите са и в болестите, и в скърбите, и в неуспехите в работа, и в загубата на материално благополучие, в загубата на жилище, работа - какви ли не само трудности не се появяват на пътя на хората! И срещайки тези трудности семейството трябва да е като едно цяло. Жената не трябва постоянно да говори на мъжа, че той е неудачник, ако причината за неуспехите не е негов грях или слабост, както това понякога става в случай на злоупотреба с алкохол. Жената трябва мъжествено да възприема част от това, с което се сблъсква мъжът, в това число проблемите, с които му предстои да се бори.
Също и мъжете трябва да приемат върху себе си теготите на жените, особено когато ги посещава болест или когато си тръгва младостта. Тези теготи мъжете трябва да възприемат с благодарност към Бога - за дара на любовта, за дара на семейството, за дара на децата и мъжествено да посрещат различен род изкушения, запазвайки вярност към жената, семейството, единството на семейното огнище.
Мъжът и жената трябва да отхвърлят своите егоистични сметки и да живеят в името и за своите деца. Тяхната любов не трябва да се ограничава само с чувствени взаимоотношения; тя трябва да се простира и преди всичко да обхваща духовния живот на съпрузите. Мъжът трябва да вижда в жена си най-добрия приятел, помощник, спътник в живота. Жената, от своя страна, трябва да го обича мъжа си искрено, с всичките му недостатъци, да се грижи за неговата душа и преди всичко – за неговото спасение. Всеки в брака трябва да принася себе си в жертва и да присажда добро в другия, а доброто се присажда само с любов. Всички сме хора, човеци; не сме слезли от небето, всички имаме недостатъци. Затова не трябва да упрекваме другите за техните недостатъци, трябва да ги отнасяме към възпитанието; ако техните родители не са смогнали да им го дадат, тогава те имат право на снизхождение и съчувствие.
Немският поет Шилер е казал, че любовта възниква не там, където две души звучат в унисон, а между души, които умеят „хармонично” да се настроят една към друга. Любовта взаимно ги допълва. Бракът е едновременно любов и взаимна помощ. Да обичаш, значи да се радваш и да търпиш заедно с другия. Заради това на встъпващите в брак се дава Божествената благодат. Любовта позволява не само търпеливо да понасяш слабостите на другия, но и да бъдеш готов да му помогнеш.
Православните съпрузи е необходимо ясно да осъзнаят, че бракът – това не е средство за егоистично самоутвърждаване и удовлетворение, но преди всичко отговорност. Отговорност пред Бога, един пред друг, пред раждащите се в брака деца. Раждането на деца е необходим компонент в процеса на християнското възрастване на семейството. При това главното – това не е толкова физическото раждане, колкото християнското възпитание на родените в брака деца.
Семейството трябва да бъде място за възпитание на християнски души – не само на децата, но и на родителите. Всички тук са ученици и всички – в процес на ученичество, т. е. на приемане, усвояване и предаване на християнските вяра, опит и живот.