Скъпи братя и сестри! Днешното Евангелие ни разказва за това как веднъж нашият Господ Исус Христос отивал на проповед в град Йерихон, и бил съпровождан, както винаги, от множество хора. При градските порти в прахта седял бедняк, който бил сляп от много години. За нас, зрящите, е трудно да си представим какво представлява слепотата. Това е вечна тъмнина, вечна нощ, невъзможност да виждаш красотата на заобикалящия те свят, ярката светлина на слънцето, блещукането на звездите, зелените треви и красотата на цветята.
Светото Евангелие не ни казва колко години слепецът носел безропотно своя тежък кръст, докато Господ не го изцелил. Изцелението станало, разбира се, не защото той викал много силно, а защото Иисус видял душата на слепеца и неговата вяра, още преди да го срещне при портите на Йерихон. Господ му върнал зрението, знаейки, че с това чудо ще укрепи душата на слепеца, че то ще послужи за проповедта на Евангелието и укрепване вярата на свидетелите на това чудо.
Слепият, който седял при портите на Йерихон с цялата си душа се молел да прогледне. Ние понякога също сме слепи, а не забелязваме това. Нашата слепота не е физическа, а духовна, сърдечна, умствена, ние често губим Бога, не намираме път към Него. Ние в мнозинството си, сме като иудейските фарисеи и книжници, чувстваме се напълно нормални и не виждаме, че Бог е край нас. В близкото присъствие на Господа ние не Го забелязваме, не викаме: „Изведи от тъмница душата ми” (Пс. 141:10), а можем да водим покваряващи разговори, да се караме, да преживяваме пагубни за душата чувства, да изричаме празни думи, да купуваме много ненужни за нас вещи, да предприемаме безцелни пътешествия и много други неща, които закриват от нас Господа, лишават от зрение нашата душа. Господ желае да влезе в нашия живот, ум, сърце, призовава ни, а ние не чуваме този зов, не Му отвръщаме. А Той стои безмълвно до нас, при вратата на нашите души, хлопа с надеждата, че ние ще почувстваме със сърцето си Неговото присъствие, ще Го допуснем в своята душа, така че в нея да настъпят добри промени, след като тя прогледне и светлината на истината я изпълни с Божията благодат. „Отвори очите ми, и ще видя чудесата на Твоя закон” (Пс. 118) – тези думи трябва да повтаряме от цялото си сърце. И Господ, който дава душевно изцеление и просветление, ще се приближи до нас.
Понякога, идвайки на изповед, мнозина на въпроса: „В какво си съгрешил?: – отговарят: „В нищо. Няма за какво да се кая, живея добре, не съм грабител, никого не съм убил, не съм по-лош от другите”. Ето пример за крайна духовна слепота – да не виждаш своите грехове.
Нашата слепота е в това, че ние не прославяме Господа, когато всичко ни е наред, нашите очи са затворени за милостта на Бога, но Той по Своето милосърдие не ни дава да погинем и понякога буреноносно се намесва в нашата съдба, за да съкруши нашето вкаменено сърце. Пророк Иеремия казва: Бог не ни дава да погинем в нашето благополучие. Той не ни оставя, без да съкруши сърцата, пребиваващи в вкаменелост, в слепота и ожесточение.
Ние сме слепи за смисъла на събитията в нашия живот, не виждаме колко е богат и че всичко в нея говори за присъствието на Бога, за влиянието Му върху нашите съдби, направлявани от Него към спасение.
Да ни даде Бог мъжество и вяра, за да видим колко е богат животът с Божествената любов, колко близък до нас е Господ, как сияе Той със славата на вечността.
Дай ни, Господи, радост – радостта да прогледнем, за да възкликнем: „Слава показавшему нам свет!”
Превод: Иконом Йоан Карамихалев