Когато хананейката среща Христос, тя започва да вика след Него: „Помилвай ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс!" (Мат. 15:22).
Той не ѝ обръща внимание, а я подминава, игнорира я, сравнява я с "псе", тъй като не е от „загубените овци от дома Израилев“, при които е пратен. Но тя не се обижда, не отвръща на обидата, не се защитава, не се и отказва, а продължава да Го моли, защото желанието ѝ да изпроси помощ за страдащата си дъщеря е по-силно от егото ѝ, от честолюбието и гордостта ѝ.
Разбирам я - бих понесла много повече от игнориране и обиди, за да се оправи детето ми (или който и да е, когото обичам), да не страда. Не разбирах, обаче, защо Господ казва "твоята вяра", като тук, според мене, става дума за любов.
Но тази неделя, Неделя на Хананейката, чух Евангелския текст по време на литургията и мисля, че разбрах защо Господ казва "твоята вяра те спаси", а не „твоята любов“. Мисля, че всъщност вярата в Христа съединява майчината, естествената човешка любов (която е по плът и душевна), с божествената любов, която е свръхестествена, надестествена, духовна. Вярата в Бога сублимира естествената човешка любов и я съединява с божествената благодатна любов, която има силата да очиства, да освобождава от демонско влияние, да изцерява, да освещава.
На такава вяра - силна до себеотречение - Господ отвръща с „нека ти бъде по желанието ти!“ Такава вяра е спасителна и за обичащия и за обичания.