Когато човек не познава възкръсналия Христос като път, истина и живот в живота си, когато все още вярва в „някаква сила“, добрият човек прекарва трудно дните си. Той често се озовава зад заключените врати на духовното си сърце, зад залостените решетки на своята нежна и ранима индивидуалност, обиден, наранен, пренебрегнат, тревожен или просто – болен, обзет от страх. Разпознаван всред заобикалящите ни хора, този слабичък и крехък човек, често чувства безсилие, отблъснат от повсеместно ширещата се несправедливост, преживял, или по-скоро не успял да преживее, нечии думи или действия, една или друга житейска ситуация… И то често вследствие именно на добрината си.
В нашия свят добрият човек със своята добрина все по-често има нужда от защита и помощ. От такава не се нуждаят грубите и силните, непукистите и самолюбците. Те са като ледоразбивачи: макар да прокарват пътя си на всяка цена, тяхната сила е разрушителна. А нормалността, скромността, добротата и човечността винаги са имали нужда от подкрепа, от рамо, от добра дума, от защитник, дори и от спасител. Те и за напред ще трябва да бъдат спасявани в нашия жесток и коравосърдечен свят – все повече и повече, за да оцелеят, за да ги има.
Без да искам стигнах до думите на Христос: светът ще ви намрази, но дерзайте, аз победих света! Аз победих света на жестокостта и коравосърдечието, на гордостта и властничеството. И той бе победен чрез съвършеното добро, по чудесен и божествен начин: смирението победи гордостта, сторената милост – жестокостта, опрощението унищожи греха. Защото победителят бе сам Господ, съвършеният Спасител; затова победата беше спасение, за да може всяка добрина, отхвърлена от света да оживее и да живее, спасена от Христос и винаги спасявана от Христос. И всичко се случва след възкресението на Христос и чрез възкресението на Христос…
И ние често сме като апостолите: свити зад заключените врати на сърцето си, както те бяха събрани в страх от заобикалящия ги свят и като че ли – изоставени от Христос. Но не! Христос влезе, когато вратите бяха заключени и с думите „Мир вам!“ вдъхна отново кураж на всички. Той им бе говорѝл по-рано за този мир: в мир ви оставям, моят мир ви давам… И ето че не ги бе излъгал, напротив оказа се, че е променен и изменен, още по-силен в добротата Си, още по-могъщ в любовта Си, за да не могат да го спрат дори заключените врати на онази стая, дори и залостените решетки на нашата душевност; единствено Него – отхвърлил най-тежкия и огромен камък – камъка на човешкото неверие; възкръснал от най-тъмния гроб – гробът на греха и отчаянието.
Чрез пръстите на „неверния“ Тома и ние докоснахме Христос, и ние се убедихме, че Той носи върху Себе Си цели пет доказателства, че е нашият Спасител: раните, получени на кръста, докато опрощаваше своите палачи.
И тръгнаха тези апостоли да проповядват по целия свят словото на добротата и на спасението. Да защитават добрите и невинните, да вдъхват сили и увереност на потиснатите и надежда – на отчаяните, за да няма никога повече в този свят смърт и отчаяние. И когато бяха преследвани, гонени и затваряни в тъмница, Бог отново разбиваше ключалките и ломеше всеки затвор чрез своите ангели, но и чрез силата на вярата и надеждата в истинския и единствен Спасител… И не можеше никой да спре апостолите, видели с очите си и докоснали с ръцете си възкръсналия Христос, нито можеха да ограничат тяхната крилата проповед. Радостта им беше пълна, вярата им – неземна, силите им – несломими, надеждата им – неотменна. А любовта им – божествена и всеопрощаваща.
Само за нея няма граници, няма затворени врати и прегради: за Христовата любов. Само тя разрушава оковите на индивидуалността, толкова бързо прерастваща в себелюбие, самота или отчаяние…
Когато човек познава възкръсналия Христос като път, истина и живот в живота си, той има до себе си онзи Спасител, разбиващ всеки земен затвор, сломяващ всяка преграда пред доброто и любовта и тук, и сега, и навеки.