ЖИТЕЙСКОТО МОРЕ

svt_ignatiy[1].gif

Прeд погледа ми е величествено море. На север то в повечето случаи е мрачно и бурно; но от време на време е и прекрасно. Обширно море! Дълбоко море! Ти привличаш към себе си и погледите, и мислите. Несъзнателно гледам цели часове към морето. В тази гледка няма разнообразие; но пог­ледът и мислите не могат да се откъснат от него: сякаш пла­ват по просторното море, сякаш се потапят в него, сякаш по­тъват в него. Какво вдъхновение се пази в недрата на море­то! Каква пълнота се чувства в душата, когато очите се насла­дят и се наситят на съзерцанието на морето! Да погледнем, приятели, да погледнем към морето от нашия манастирски приют, поставен от ръката на Божия промисъл до морето.

Зад морето има друго море: столицата на могъщия Се­вер. Великолепен е видът й през морето, от морския бряг, на кoйто е разположен манастирът на преподобния Сергий. Това море е част от известния Белт. Широко се разпростира то, кристално, сребърно, между полегати брегове. Затворено е от Кронщат, след който безпределността на морето се слива с безпределността на небето.

Някога свети Давид е възпявал великото и пространно море. Там има безброй влечуги - казва той - мaлки и големи животни, риби морски, всичко, що преминава по морските пътища; там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него (Пс. 103:25, 26; 8:9). Словата на Давид имат тайнствено значение. Светите отци обясняват това зна­чение. Море е наречен светът; безброй животни и риби, с кои­то е напълнено морето, са наречени хората от всички възрасти, народности, звания, служещи на греха; кораби въобще е наречена светата Църква, а в частност са наречени истинските християни, побеждаващи света. Левиатан, живеещ в морето, е наречен падналият ангел, свален от небето на земята.

Носи се светата Църква по водите на житейското море в продължение на цялото си земно странстване, през столе­тията, през хилядолетията. Принадлежейки към света по ма­териално положение, тя не принадлежи към него по дух, как­то и Господ е казал на Църквата в лицето на Апостолите: Не сте от света, но Аз ви избрах от света (Иоан. 15:19): по тяло, по потребности на тялото вие принадлежите на света; по дух сте чужди на света, защото принадлежите на Бога, когото све­тът намразu (Иоан. 15:18, 25). Носи се светата Църква по вълните на житейското море и се държи над вълните му чрез Божественото учение, съдържайки в недрата си истинското Богопознание, истинското познание за човека, за доброто и злото, за веществения и временен свят, за духовния и вечен свят. Всички истински християни по цялата вселена принад­лежат към едната истинска Църква и съдържайки нейното учение в пълнота и чистота, представляват тази флотилия от кораби, която преплава житейското море, без да потъва в тъмните му дълбини.

Странства по водите на житейското море, стреми се към вечносттa и всеки истински християнин. На вещественото море не може да има постоянно жилище; на него има само пътува­не; и на житейското море няма нищо постоянно, няма нищо, което завинаги да остава собственост на човека, да го съпътства след гроба. Само добрите му дела и греховете му идват с него във вечността. Гол влиза той в земния живот, а излиза от него, захвърляйки и тялото. Слугите на света, робите на греха не виждат това: това го вижда истинският християнин. Той може да бъде уподобен на голям кораб, преизпълнен с духов­ни, разнообразни съкровища, непрестанно увеличаващ ги по своя път. Светът не може да побере тези богатства: толкова големи са те. Тези богатства са толкова скъпоценни, че в срав­нение с тях всички богатства на света са нищо. Светът завиж­да заради тези богатства, диша ненавист към придобилия ги. Корабът, независимо от здравината на устройството и на голе­мината си, бива нападан от насрещни ветрове, бури, подводни скали, плитчини; всеки християнин независимо от това, че е облечен в Христа, трябва да извърши земното си странстване сред многобройни опасности. Всички, без никакво изключение, които искат да се спасят, ще бъдат гонени (2 Тим. 3:12). Кора­бът се стреми към пристанището; по пътя се спира само за много кратко време, при крайна нужда. И ние трябва с всички сили да се стремим към небето, към вечността. Да не се прист­растяваме със сърцето си към нищо временно! Да не се при­лепва душата ни към нищо земно, да не се прилепва тя под въз­действието на живеещата в нас самоизмама, под въздействие­то на заобикалящата ни самоизмама! Чрез падението ни душа­та ни е унизена до прах, получила е влечение към всичко тлен­но, утробата ни, нашата духовна същност, е прилепнала о зе­мята (Пс. 43:26), вместо да се стреми към небето и към веч­ността. Да носим земните си служения, земните си задълже­ния като възложени ни от Бога, изпълнявайки ги сякаш пред погледа на Бога, добросъвестно, с усърдие, подготвяйки се да дадем отчет пред Бога за изпълнението им. Греховни подбуди и цели да не ограбват, да не оскверняват тези служения! Да извършваме земните дела с цел Богоугаждане и земните дела ще станат небесни дела. Главното и съществено занятие да бъде служението на Бога, стремежът да станем Негови. Служението на Бога се състои в непрестанното помнене на Бога и на Неговите заповеди, в изпълняването на тези запо­веди с цялото ни видимо и невидимо поведение.

Корабът се управлява от кормчията. Той постоянно мисли за пристанището, в което трябва да бъде доставен то­варът на кораба; постоянно се грижи да не се отклони от пътя в морето, в което едновременно и навсякъде е път, и няма пътища. Ту гледа към небето, към светилата му, ту към зем­ната карта и компаса, и съобразявайки се с едното и с друго­то, насочва кораба. Човекът се управлява от ума си. И в жи­тейското море няма пътища; за истинския християнин нався­къде в него е път. На никого не му е известно какви обстоя­телства ще го срещнат в бъдеще, какви ще го срещнат след ден, след час. В повечето случаи ни се случват непредвидени и неочаквани неща. Невъзможно е да се разчита на постоян­ството на попътния вятър: понякога той духа дълго, но по-­често внезапно се обръща в насрещен, сменя се с ужасна буря. За християнина навсякъде е път: той вярва, че всичко случва­що се с него става по волята на Бога. За християнина и насрещ­ният вятър е попътен: покорност към Божията воля го при­мирява с най-тягостните, най-горчивите положения. Умът ни трябва непрестанно да устремява взор към духовното небе ­Евангелието, от което подобно на слънце сияе Христовото учение; той трябва постоянно да наблюдава сърцето, съвест­та, вътрешната и външната дейност. Нека този кормчия да се стреми неотклонно към блажената вечност, като помни, че забравянето за вечното блаженство води до вечно бедствие. Нека умът да възпира сърцето от увличане от пристрастие към суетното и тленното, от охлаждане към нетленното за­ради тлението, към истинското и същественото заради сует­ното. Нека да се вглежда често като в стрелка на компас в съвестта си, за да не поеме в посока, несъответстваща на по­соката, посочвана от съвестта. Нека да ръководи цялата си дейност благоугодно на Бога, та надоблачното пристанище на вечността да му отвори портите си и да пусне във вътрешност­та си кораба, натоварен с духовни съкровища.

Да не се плашим от бурите на житейското море. Вълни­те му се надигат до небесата, слизат до бездната; но живата вяра не позволява християнинът да потъне в свирепите въл­ни. Вярата събужда спящия на кърмата Спасител, Който, в тайнствено значение, изглежда спящ за плаващите в житейско­то море Негови ученици, когато самите те потънат в нераде­ние: вярата вика към Спасителя с пламенна молитва от сми­рено сърце, от сърце, изпитващо болка за човешката грехов­ност и немощ, иска помощ, избавление - получава ги. Господ и Владиката на всичко запретява на ветровете и на морето и във въздуха настава голяма тишина (Мат. 8:26). Вярата, из­питана чрез буря вяра, усеща себе си укрепнала: подготвя се с нови сили, с ново мъжество за нови подвизи.

Да не се доверяваме на тишината на житейското море: тази тишина е измамна; морето е изменчиво. Да не си позво­ляваме да се предаваме на безгрижие: корабът неочаквано може да попадне на плитчина или да се удари в незабележи­ма подводна скала, покрита от тънък слой вода - да се удари и да получи жестока повреда. Понякога ще се появи нищож­но на пръв поглед облаче: внезапно започва да изхвърля от себе си вихри, гръмотевици, мълнии и престорено-тихото море е закипяло от опасна буря. Животът ни е преизпълнен със скърби, превратности, изкушения. Напада ни умът ни: този водач нерядко сам се отклонява от пътя и увлича след себе си целия ни живот в заблуждение. Напада ни сърцето ни, склонявайки към изпълнение на собствените си внушения, отдалечавайки се от изпълнението на Божията воля. Напада ни грехът: и този грях, който е насаден в нас от падението, и този, който действа върху нас от заобикалящите ни отвсякъде съблазни. Напада ни светът, служещ на суетата и тлението, силещ се да склони всич­ки към това служение, и посредством ласкателства, и посредством гонения. Нападат ни враговете - падналите духове; на­падат ни обладаните от тях, поробените от тях човеци. Често самите ни приятели волно или неволно стават наши нападате­ли. Господ ни е заповядал непрестанно да бодърстваме над себе си, упражнявайки се в добродетелите, ограждайки се от греха чрез Божието Слово, молитва, вяра, смирение.

Кои са тези големи животни, движещи се в необятното пространство на житейското море? Нито за себе си, нито за някого другиго бих желал сходство с тези исполини на море­то, които имат една-единствена радост: тъмните дълбини, пок­рити от много вода, където лъчите на слънцето не достигат; там живеят те, там пребивават, излизайки от време на време оттам на лов за поддържане на своя живот чрез убийството на многобройни жертви. Техните влажни, диви погледи не търпят, не понасят никаква светлина. Под тях Писанието раз­бира хората, които са големи по способности, познания, бо­гатство, могъщество, но - уви! - са привързани с цялата си душа към суетата и тлението. Сърцето и мислите им са насо­чени изключително към търсенето на земното славно, земното сладостно. Те са се потопили, потънали са в житейското море, тичат само след временното, мимолетното, само след призраци: преминават - казва Писанието - по морските пъ­тища (Пс. 8:9). Странни са тези пътища! Следите им изчезват веднага след минаващите по тях и пред пътуващите няма никакъв пътен знак. Такова е земното преуспяване: не знае какво търси; като намери желаното, вече сякаш го няма; от­ново желае, отново търси. Тежка, непоносима за синовете на света е светлината на Христовото учение. Те бягат от нея в тъмни, глухи пропасти: в разсеяност, в многообразно развле­чение, в плътски увеселения. Там, в нравствения мрак, те пре­карват земния си живот без духовна, вечна цел. Писанието не удостоява такива човеци с името човеци: човекът, бидейки в чест, не разбра това, доближи се до неразумнuя добитък и се уподоби на него (Пс. 48: 13 - слав.). "Човек е този, който е поз­нал себе си" - е казал преподобният Пимен Велики; човек е този, който е познал своето значение, своето състояние, свое­то назначение. Малки морски животни са наречени хората, ненадарени с особени способности, нямащи голямо богатст­во и имущество, но и в това положение служещи на суетата и греха. Те нямат средства за извършването на обширни и гръм­ки злодеяния; но ръководени, увличани, ослепявани от повре­дената си от злоба воля, вземат участие в беззаконията, из­вършвани от големите животни, - сами извършват беззако­ния съответно на силите и средствата си. Те скитат в жи­тейското море несъзнателно без цел. Левиатанът е царят на всички, които живеят във водите (Иов. 41:26 - слав.), оня ле­виатан, който си създал да играе в него (Пс. 103:26). Левиа­тан (слав.: змей, змия) е наречен падналият ангел поради изо­билието на злоба и лукавство, живеещи в него. Той дейст­ва по възможност тайно, за да може действието, бидейки сла­бозабележимо, да бъде толкова по-точно, по-убийствено. Не­говите роби не чувстват веригите, с които са оковани отвся­къде, и величаят гибелното робство с думите свобода и висше щастие. Истинските християни се присмиват на този змей, виждайки козните му чрез чистотата на ума си, потъпквайки ги със силата на Божествената благодат, осенила душите им. Да бъдем подобни на корабите, стройно плуващи в морето! И при тях значителна част е във водата; но те не са потопени изцяло във водата, както са потопени в нея рибите и другите морски животни. Невъзможно е, невъзможно е, преплуващият житейското море да не се намокри от водите му: не бива обаче да потъва в тях.

В морето има безброй влечуги (слав. - гади). Какво да кажем за тях? Само с наименованието вече се казва всичко. Нещастна е съдбата на тези, които Божието слово е лишила от името човеци и ги е принизила до името безсловесни жи­вотни. А колко по-нещастни са тези, които То, всесвятото Слово, Съдията на вселената, е запечатало с наименованието влечуги (гади)? Не дълбоките води са тяхното постоянно жи­лище и наслаждение, а зловонната и кална тиня, в която би­ват донасяни от някоя разярена вълна и в която потъват всич­ки нечистотии, в която биват донасяни и в която се разлагат труповете на хората, загинали от морски злополуки, от кин­жала на пиратите на житейското море.

Братя мои! Приятели мои! Стоя с вас на брега на море­то, гледам към морето, разчертано от разноцветни граници. Зад морето има друго море - с пламтящи златни куполи и върхове ... Междувременно в Божия храм се възглася величест­вената много знаменателна песен: Като гледам морето на живота да се вълнува от бурите на изкушенията, аз прибяг­вам към Твоето тихо пристанище и Ти викам: Многомилостиви Боже, избави душата ми от гибел.