Светостта е най-висшата ценност, към нейното съдържание принадлежи абсолютната истина, съвършената красота и чистото добро. Тя винаги има отношение към религиозната област, към свръхестествената действителност на Бога. Извън Бога и извън отношението към Него няма светост. Свещеното Писание приписва светост в собствен смисъл само на Бога. “Никой не е тъй свет като Господа”/1 Цар.2:2/. Според библейското учение светостта на човека е уподобяване на Бога, отражение и осъществяване в човека на божествените съвършенства. Като единствен носител на истинския и всесъвършен абсолютен живот, Бог е заедно с това и единственият източник на светост. Оттук хората могат да бъдат само участници, причастници на Неговата светост.
Терминът “светост” има наистина древен библейски произход. Еврейската дума “кадош” – “свят” в буквален превод означава отделеност, избраност, обособеност. В апостолския век свети били наричани всички християни, поради тяхната духовна отделеност. Темата за светостта звучи особено ясно в посланията на ап. Павел. За апостола светостта е едновременно начало на християнския живот и негова цел. В посланието до ефеските християни като най-важна задача за пастирите на Църквата ап. Павел посочва “усъвършенствуване на светиите” /Еф.4:12/. За отбелязване е, че в гръцкия оригинал думата “усъвършенстване” – “катарсимос” обозначава привеждане на нещо в естественото му състояние. Действително за християните светостта е естествено състояние. Може да се каже, че светостта – това е естествено следствие от решението на човека да бъде с Христос. Обаче светостта още е и характеристика на цялата Църква, на хората, избрали живота с Христа, и , от друга страна, всеки християнин е длъжен действително да стане свят в течение на целия свой жизнен път.
В православното разбиране “свят” означава изпълнен с благодатта на Светия Дух. Както гъбата се напоява с вода, така и човекът, висшето Божие създание, трябва да бъде напоен с Дух Свети. Само тогава той е пълноценен човек, свят човек. Ап. Павел говори, че всички християни трябва да бъдат свети. Но свети те не са поради това, че всички са съвършени, а поради това, че те всички са причастни на благодатта на Светия Дух.
Светостта е свойство, присъщо на Бога, с което Той надарява лица и предмети. Светост не означава безгрешност, но принадлежност към Бога, устременост към безгрешност и съвършенство.
Истински свят е само Бог, защото е светлина, а светецът – защото е осветен от нея и я излъчва в света. Той е не само висок пример, той свети чрез чудесата си – както приживе, та и след телесната си смърт. Със самото постигане на светостта, той е умрял за света и като пребиваващ изцяло в Духа е извън всяка човешка възраст и отвъд всяко време. Светецът се освещава именно от Светия Дух, Който оставайки невидим, придава благодатта, откриваща се зримо в светците. Светият Дух определя непосредствено отделния човек, направлява го, усилва го и го прави да надхвърли себе си за дела, невъзможни за човека.
Светецът бива избран и потвърден от Бога. Бог избира Своя пророк и чудотворец изведнъж, внезапно, със сила, облича с Духа Божий. Защото в Божието царство се влиза насила/Лука 4:1/. Човекът не може самоволно да предпочете това състояние, той трябва да бъде призван. Само тогава той ще се превърне в съсъд на Светия Дух. Но след Своя избор Бог чака и съгласието на човека. Човекът трябва сам да спечели своята битка с бесовете, за да му се яви в победата му Господ, да го освети и да стане негов вечен помощник. Така Бог потвърждава Своя избраник.
Чрез светеца християнският народ разбира колко стръмен е пътят от света към Бога, но светецът е и Адам в рая, истинният човек, завърнал се към богоподобието си и така имащ власт над света, прозиращ в бъдещето, носещ лечителна и спасителна сила.
Пълнотата на Божията благодат преобразявайки светия подвижник, преодолява законите на тварното битие, размествайки пределите на времето и пространството.
Светостта включва в себе си цялото положително съдържание на нравствеността в неговата най-чиста форма и в неговата пълнота. Поради това, който е достигнал светост, първом е извървял целия път на добродетелта. Никъде нравствените ценности не блестят с такава неземна красота, както в личността на светеца. Поради това най-могъщи двигатели на нравствения напредък на човечеството са били светците. Те, според думите на американския психолог и философ Уйлям Джеймс /1842-1910/, се явяват “лъчи на светлината, които поразяват мрака”, “предтечи на нов живот”.
Човек може да бъде добродетелен и да постигне някакво нравствено съвършенство и без да е вярващ. Но човек може да постигне светост само когато с цялата си душа възлюби Бога, когато напълно повери съдбата си в Божиите ръце, когато изпълнява само Божията воля. Светецът нищо не върши за себе си и за своя слава, а всичко върши в името на бога – за Божия слава. Неговата цел е одухотворяването на света, при което само е възможно възкресението на цялостния човек, на душата и тялото, постижимо е блаженството на човешките същества, които ще видят Бога лице в лице с цялата пълнота на тварната си природа.
Светите Божии подвижници образуват невидимо звено между нашия свят и небесното Божие Царство. Все повече и повече прониквайки се от божествената духовна светлина на благодатта, те, подобно на нажежено желязо под въздействието на огъня, се просветляват като слънце, достигайки висшите състояния на обожение в познание на духовните тайни, в Богосъзерцание и Богообщение.
Светостта е неотделима от Църквата, тъй като Църквата, бивайки мистично тяло Христово, е Път, Истина и Живот. Църквата – това е пътят, по който са вървели всички светии, и истината, в която те живеят.