За светите апостоли ние знаем сравнително малко, но Свещеното Предание е съхранило някои черти от техния характер и факти от техния живот. Ние знаем, че ап. Петър е възглавявал проповедта сред иудеите, а ап. Павел – сред езичниците. За нас е неразбираемо и някак си странно, как тези хора, имайки обикновени човешки качества, станали основатели на Христовата Църква – за която Господ Иисус Христос е казал, че „портите адови няма да и надделеят”/Мат.16:18/. Нашият живот на съвременните немощни християни се дели на две части: от една страна, у нас има вяра и свързаното с нея вътрешно душевно настроение, а от друга – сме потънали в повседневния суетен живот с всичките му скърби и радости. Може да се каже, че по странен начин ние живеем в две почти недокосващи се сфери. Разбира се, това е признак за това, че християнството не изпълва целия ни живот, както би трябвало да бъде.
Но не така вярвали в Бога апостолите Петър и Павел. За тях религията, т.е. вярата в Господа Иисуса Христа, съставлявала целия им живот, тя пронизвала цялото им същество, у тях нямало нищо второстепенно, такова, което не би имало значение за тяхната вяра в Господа и би било по отношение на нея някак-си странично. Ап. Павел е изрекъл удивителните думи:”Вече не аз живея, а Христос живее в мене”/Гал.2:20/. За нас това е неразбираемо, защото ние самите не сме преживели нищо подобно; ние нямаме духовен опит и можем само смътно да се досещаме за какво говори апостолът. В ап. Павел вече не действало нищо човешко в този смисъл, че той вече не живеел за себе си и за нещо земно, но в него действал Христос, направил го свое съзнателно оръдие, оръдие на Божия Промисъл в обръщането към спасение на много хора, незнаещи досега за Христа. И даже до днес учението на ап. Павел звучи чрез неговите наистина Божествени послания, т.е. не само в тези далечни времена, когато той живял, но и сега той се явява оръдие на Божия Промисъл. Същото може да се каже и за ап. Петър, и за останалите апостоли.
Ние не можем да говорим за това кой от апостолите стои по-високо – Петър или, Иоан Богослов или някой друг от апостолите. Когато наричаме св. Иоан Богослов апостол на любовта или когато говорим за изповядването на вярата от ап. Петър, това не означава, че у останалите апостоли нямало любов, или че те имали по-малко вяра, ние само отбелязваме някои особени черти на характера на всеки от тях, но в същото време виждаме и някаква общност, единство, защото у всички апостоли действал Христос.
На всички вас е известна молитвата, съставена от великия учител на Църквата св. Иоан Златоуст, която се чете преди причастяване:”Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти Си наистина Христос, Синът на Живия Бог, Който си дошъл в света, за да спасиш грешните, от които пръв съм аз”. Тези начални думи на молитвата се явяват най-знаменателните думи на ап. Петър и най-удивителните думи на ап. Павел. Така считал св. Иоан Златоуст, и с него не можем да не се съгласим. В днешното евангелско четиво се говори за изповядването на вярата от ап. Петър. Когато Господ попитал Своите ученици:”А вие за кого Ме мислите?”, тогава ап. Петър, отговаряйки казал:”Ти си Христос, Синът на Живия Бог”/Мат.16:15-16/. Тези думи съставляват и началото на молитвата:”Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти Си наистина Христос, Синът на Живия Бог”. Втората част е взета от първото послание на ап. Павел до Тимотея:”Верни и за всяко приемане достойни са думите, че Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз”/1 Тим.1:15/. В изповеданието на ап. Петър се проявила неговата пламенна вяра в това, че Иисус е Божият Посланик, и не просто посланик, както, да кажем, е някой пророк, цар или първосвещеник, но „Син на Живия Бог”, което подчертава Божието величие и посочва, че ап. Петър осъзнавал Божията близост. За разлика от някои философи или източни мистици, които считат Бога за някаква висша безлична духовна субстанция, апостолът разбирал, че Бог е Бог Жив, т.е. жив, действащ и затова явяващ Себе Си на хората, встъпващ с тях в истинско общение.
В Тайнството Причастие с Тялото и Кръвта Христови става най-пълното, колкото това е възможно, единение на човека с Бога. И с думите на тази молитва Светата Църква ни приучава на тези чувства, които ние трябва да изпитваме пред това велико Тайнство – вяра и смирение. В смирението се проявява нашата вяра, защото ние именно в това вярваме, че Христос е дошъл да спаси грешните. Едновременно с това ние трябва да се принуждаваме, макар това да е много трудно, даже, както ни се струва, невъзможно, да считаме себе си за първи сред грешниците. Един обикновен вярващ човек, неразбиращ това, казал на своя духовник:”Как мога да считам себе си за по-лош от някакъв убиец, изверг?!” Ако ние погледнем на себе си трезво, ще разберем, че ние, разбира се, не само нямаме такава вяра, каквато имал ап. Петър, но и такова смирение, каквото имал ап. Павел. Ние трябва да разберем, че след вярата на ап. Петър трябва да следва смирението на ап. Павел. И Божията благодат ни учи на това, което от гледна точка на здравия смисъл ни се струва абсурдно и не се вмества в ограничения човешки разум.
Когато човек опознае самия себе си, то той искрено ще започне да счита себе си за най-лош от хората, и съвсем не е задължително в миналото той да е извършил някакви тежки грехове, нали хора съвършено чисти, Божии избраници, служещи на Бога от детство, считали себе си за последни грешници. Именно благодарение на своето смирение те достигали такива духовни висоти. Може да се даде за пример преп. Серафим Саровски. Както е известно от неговото житие, той три години, стоейки на колене върху камъни, непрекъснато повтарял, въздигайки ръце към небето:”Боже, бъди милостив към мене грешния”. А тези, които са далече от Бога, се превъзнасят в своите очи.
Човек, който наистина е богат духом, придобил Божията благодат, встъпва в такава област, където действат други закони и друга логика. Синът на Живия Бог живее в него, както е живял в ап. Павел:”Вече не аз живея, а Христос живее в мене”. Бог за него е Бог Жив, а не своего рода символ или нравствен образец. Такъв човек в общението с Бога опитно преживява безкрайното Божествено величие, слава, благост и всички останали неизчислими Божии съвършенства и слиза в бездната на смирението. Той счита себе си за пръв от грешниците, пръв не в този смисъл, че той е по-добър от другите, но в това, че той е пръв по своите грехове.
Светата Православна Църква, чрез молитвословия ни подготвя за Тайнството Свето Причастие, учи ни, преди всичко, на вярата на ап. Петър и на смирението на ап. Павел:”Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на Живия Бог, Който си дошъл в света, за да спасиш грешните, от които пръв съм аз”. Всеки християнин трябва принуждава себе си да изпитва такива чувства, трябва да приема с цялото си сърце, да преживява и осъзнава, че Христос е, несъмнено, Син на Живия Бог, а не просто някакъв далечен от нас Бог. Той е „ дошъл в света, за да спаси грешните, от които пръв съм аз”. Тези думи означават, че така трябва да мисли всеки от нас. Ако всеки би считал себе си за грешник, нуждаещ се от спасение, нима би могъл да осъди друг човек? Нима би могъл да изпитва неприязън към някого? Нима би могъл да не прости всяка обида или скръб, причинени му от ближните?
Колкото по-голямо смирението, толкова по-голяма е вярата, и обратното, колкото по-дълбока е вярата, толкова и смирението е по-дълбоко – ето на какво ни учи св. Иоан Златоуст в своята прекрасна богомъдра молитва. На това ни учат и светите апостоли Петър и Павел. Следвайки техния пример, да се стремим не просто да ги имаме за свои молитвени застъпници, но според степента на своите сили да се стараем да придобием и ние такава твърда вяра, каквато имали те. Вяра, която Спасителят уподобил на камък:”И на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да и надделеят”/Мат.16:18/. Портите адови няма да надделеят и нас, ако имаме вяра, придружена със смирение, защото без смирение никаква добродетел не ще устои. Амин.