„А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее… Като чу това, Иисус се почуди и рече…: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра” /Мат.8:8,10/.
Господ е казал: ”Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери” /Иоан 10:9/. Но малко са хората, които желаят да влезат през тази врата. Пашата на небесното Царство даже за мнозинството от тези, които идват в храма, за съжаление, не се явява въжделената обетована земя. Повечето хора идват в храма при нужда: някого да кръстят, някой да се венчае, някой да бъде опят, за някого да бъде направен помен, за някого да бъде записана литургия за здраве, някой да получи облекчение от болест – всички искат от Бога нещо да получат, но малко искат да се съединят с Бога. Даже, пристъпвайки към светата Чаша, рядко човек се замисля за това, че причастието – това е съединение с Бога и телом, и духом. Човек все търси полза за себе си, все иска да придобие нещо за себе си, да вземе от Бога, някак-си да използва Бога.
А Господ не отхвърля никого. Възкресното Евангелие, което днес чухме, разказва, как някой си човек получил от Бога това, което искал. И ако проследим внимателно този евангелски епизод, ще видим какви условия трябва да спазваме, за да получим просимото от Бога.
„А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам” /Мат.8:6-7/. Капернаум бил малко градче, и стотникът бил началник на воинския гарнизон, т.е. той бил римлянин, а не иудеин, принадлежал към съвършено друга вяра. При Господа дошъл иноверец, езичник, угнетител на Неговия собствен народ, а Той с такава готовност му отговорил: ”Ще дойда и ще го излекувам”. Нима били малко болните в Израил, които се нуждаели от Неговата помощ? Защо Господ откликнал на молбата на стотника? Защото той /и това е първото условие/ проси не за себе си, той проси за слугата; той има такова добро сърце, че се безпокои за слугата си. Днешните хора често малко се грижат и за собствените си деца, а още по-малко за подчинените си. А да им съчувстват даже не им идва на ум. Стотникът оставил своята работа, тръгнал да търси странстващия целител – Иисуса – се обърнал към Него с молба за слугата си. И Господ, виждайки този добър човек, решил да му помогне, защото благодарение на своето състрадателно и отзивчиво сърце той не бил далече от Царството Небесно.
„А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее” /Мат.8:8/.Стотникът прекрасно чувства Кой стои пред него и разбира, че сам той е груб воин, езичник и никак не е достоен даже за това, Иисус да влезе в неговия дом. Стотникът показва дълбочина на смирението – той, един от първите хора в града, се смирява пред един странник, казвайки:”Кажи само една дума”. Много често хората се обръщат към свещеника: отче, как да се молим? Какви думи трябва да произнесем? Човек си мисли, че трябва намери някакви особени думи, които да произнесе – и изведнъж да стане това, което му е нужно. Нужни са съвсем не думи, нужни са милостиво сърце, любов и смирение.
„Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра” /Мат.8:10/. Това, което Господ видял в езичника-стотник, Той не видял даже сред Своите съплеменници-израилтяни, които били просветени с Божиите заповеди, дадени им от Мойсей. Този езичник се оказал по-близо до Царството Небесно. „Казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно; а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плам и скърцане със зъби” /Мат.8:11-12/. Така и станало: Израил бил разпръснат, синовете на царството изхвърлени вън, а мнозина идващи „от изток и запад”: и гали, и британци, и славяни – влезли с Авраам, и Исаак, и Иаков в царството небесно – влезли в Църквата и с това се приобщили към небесния живот. Именно заради своето смирение, простота, за своята кротост, за своята любов, за своето милостиво сърце, защото тези свойства приближават човека към Бога и дават възможност на Бога да изпълнява просимото. И ако ние, идващите, поради някаква нужда към Бога, искаме Господ да изпълни нашите молитви, то ние трябва в своя живот да се уподобяваме на стотника. Трябва да направим сърцата си отзивчиви за чуждата болка и скръб. Трябва да имаме преди всичко любов към ближния, даже към подчинения, любов милосърдна, състрадателна. И е нужно да придобием дълбоко смирение.
Ние често роптаем, често биваме недоволни, че Господ забавя и не изпълнява молитвите ни незабавно. Някои казват: колко се молих, вече цял месец, а няма полза. Хората се молят и десетилетия, преди Господ да им даде просимото – дава го тогава, когато човек достигне смирение. Защото да искаш нещо от Бога с раздразнение, с гняв – това е безумие. Това означава, че човек просто не схваща разликата между себе си и Бога. Ние сме твари, а Той е Творец, Той ни е сътворил. Как можем дръзко да искаме нещо от Бога? Винаги, молейки се, трябва преди всичко да се проникнем от чувство на покаяние, от чувство за собственото си недостойнство, от съзнание за собствената си нечистота, от съзнание за това, че сме недостойни да искаме нещо от Бога.
Господ ни е дал всичко, създал ни е нас самите, а ние Му отвръщаме за всичко с черна неблагодарност. Кой от нас може да каже: аз съм донесъл в този свят, в който ме е поселил Господ, повече добро, отколкото зло? И имаме още дързостта, наглостта да се обиждаме на Бога. Няма такова наказание, няма такъв огън, който да ни изпепели за нашите прегрешения, за нашата черна неблагодарност, за отсъствието на любов към Бога, за това, че всичко свеждаме до себе си и изобщо не ни интересува божествения живот! Ние даже не искаме да се приобщим към него, нас повече ни вълнува какво дават по телевизията или че не сме си платили наема за квартирата, кой как се отнася към нас, какво мисли, какво ще каже за нас. Ето това представлява предмет на нашите грижи и безпокойства. А че душата се намира вън от Бога, че Бог е някъде далече от нея, от това никой не страда и за това никой не плаче, за това никой не се съкрушава – такова е маловерието у човека, отсъствието на памет за смъртта, на памет за съда Божи. А нали е казано много конкретно:”там ще бъде плач и скърцане със зъби”. Защо плач? Защото човек ще се окаже отхвърлен от Бога и без никакви земни утешения. А ще скърца със зъби, защото вече нищо не ще може да се измени.
Но ние дотолкова са се вкаменили сърцата ни, че вече нищо не може да ги прониже. Какви наказания искаме още? Война, глад, природни бедствия, смърт на децата ни? Какво още трябва да стане с нас, за да се съкрушат сърцата ни, за да се появи там макар и капка милосърдие, за да се замислим за Бога, да се замислим за смисъла на живота, да се замислим за това, че и на нас скоро ще ни се наложи да умрем? Какво още ни е нужно? Какво още трябва да направи Господ с нас, за да се вразумим?
С каква любов Господ откликнал на думите на стотника! „И в Израил – казва Господ - не намерих такава вяра”. Защото стотникът казал: не трябва, Господи, да идваш при мене. Ти само кажи една дума и моят слуга ще оздравее. Каква вяра! Не са нужни никакви лекарства, не трябва да се действа къде чрез подкупи, къде чрез познати, да се изпишат някакви особени медикаменти от чужбина. Само, Господи, кажи една дума, и моят слуга ще оздравее. Той вярвал в това. Както казва Господ: ”Ако имате вяра… и кажете на тази планина: вдигни се и се хвърли в морето” тя ще те послуша и ще тръгне. А ние нямаме такава вяра, надяваме се само на себе си, на хората, на познатите си, на парите, на връзките, на своето обществено положение.
„И рече Иисус на стотника: иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час.” Всичко е много просто. Какво се изменило от това време? Земята е същата, Божиите заповеди са същите, Христос е същият – нищо не се е изменило, всичко е същото. Ние също, както и стотникът, можем да прибягваме до помощта на Небесния Отец по ходатайството на Иисуса Христа, Сина Божи. Господ е казал: ”Ако нещо поискате от Отца в Мое име, Аз ще го направя”. Нима това не са Негови думи? Но ние не вярваме, ние като че ли забравяме, ние през цялото време сме в затъмнение, защото сме безблагодатни. Както учениците на Спасителя през цялото време забравяли какво им е казвал Той, докато Дух Свети не ги просветил. Той им говорил и за Своята кръстна смърт, и за това, че ще възкръсне, а те през цялото време забравяли – така и ние забравяме. Затова трябва да се стараем да смекчим сърцата си дотолкова, че те да могат да възприемат благодатта на Светия Дух. И тогава всички наши молби Бога ще бъдат чути, ако те са изпълнени с любов, а не със себелюбие; ако се стараем не за себе си да придобиваме, а за другите.
И за нас е много важно да разберем това. Защо в храмовете се чете Евангелието? Защо ап. Матей ни е изложил този епизод – нали той се отнася за съвършено други хора? Всичко това е за наша поука. Затова, когато четем Евангелието, трябва не просто да следим за събитията, да се стараем да се замислим: а какво означава това?; а защо именно този епизод е влязъл в евангелската история? Иисус Христос сътворил маса чудеса, маса изцеления, но Дух Свети е повелил на апостолите да записват само най-нравоучителните, защото ние трябва задължително да осъзнаем всичко това и да му подражаваме.
Затова, когато у нас възникне някаква нужда към Бога, когато искаме да изпросим нещо от Него, трябва да си припомним стотника, да си спомним за неговото милостиво сърце, за неговото дълбоко смирение, за неговата духовна нищета и за неговата твърда вяра и упование в словото Христово. Амин.