“Когато Иисус си отиваше оттам,тръгнаха подире му двама слепци и викаха: помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!”/Мат.9:27/
Често можело да се наблюдава подобна картина по това време, защото безчислено множество болни, слепи, бедни обкръжавали Госпо-да Иисуса Христа. За един такъв епизод ни разказва днес евангелист Матей.
Слепите, които следвали Христа, се обърнали към Бога и получили просимото. Но защо евангелист Матей от многото подобни епизоди е избрал именно този? Господ е извършил толкова чудеса, че цял свят не би побрал книгите, които биха били написани за това. Но отделни чудеса са останали в църковната памет за наше назидание. Преди всичко ние идваме в храма с някаква нужда, и всеки желае неговото прошение да се изпълни. И в това Евангелие е написано какво трябва да правим, за да се изпълни нашата молитва.
Когато у човек възникне някаква нужда, той е готов да се обърне към когото трябва, особено, ако се касае за здравето му. Хората в основната си маса са плътски затова, ако е засегната плътта им – те веднага реагират. Майката не се безпокои, че детето и не познава Свещеното Писание, че не притежава някаква добродетел, например кротост или милостиво сърце. А касае ли се за тялото – тя веднага реагира. Или например, детето капризничи – майката нищо не предприема. “Всички деца са такива” – мисли си тя. А нали капризът е проявление на горделивост, на своеволие. Но майката не се вълнува, а когато детето си разбие носа или друго дете го удари, тя е готова даже да се бие за него.
Защо майката не се грижи за душата, а само за плътта на своето дете? Защото тя самата е плътска, всичките и грижи са само за храната, за здравето, за топлината; всичките и наслаждения са изключително телесни: да спи на по-меко, да похапне по-вкусно, по-красиво да се облече.
Двамата евангелски слепци искали да прогледат телесно, защото слепотата е страшна трагедия: по-добре да си без крака, отколкото без очи. Много трудно живее слепецът, това е тежък кръст – да не виждаш Божията светлина. Както казва науката, до осемдесет процента от цялата информация човек получава чрез очите. Затова да се лишиш от очите – това означа да се лишиш на осемдесет процента от външния живот. Затова и хората така страдат от загубата на зрение – нали се лишават от почти всички удоволствия, които има зрящият човек, общувайки с външния свят. И ето те просят – и тяхната молитва е чута. Защо? За да разберем това, да видим как те просят. “Иисусе, Сине Давидов” – обръщат се те към Христа. Да наречеш някого в Галилея и Палестина Син Давидов - това било равносилно на революция. Трябвало човек да бъде много храбър, за да изповяда някого като Син Давидов, защото това е синоним на думата Месия – Спасител. Но тяхната вяра в Христа била така силна, че те, бидейки слепи, познали, че Той наистина е Син Божи. Именно затова Господ ги и изцелил. В Израил имало много слепи, хроми, а Господ изцелил именно тях. Те твърдо, несъмнено вярвали, че Господ може да ги изцели, и знаели, че трябва само да поискат – и те просили дълго, вървяли след Христа и Го умолявали докато Господ не счел, че вече е време.
Господ не изпълнил тяхното желание от първия път. Какво очаквал Той, защо не ги изцелил веднага? Защо мъчел хората? За Него било достатъчно да каже само една дума, а Той ги завел в една къща, може би, даже и вратите затворил, макар за това да не е казано. Работата е в това, че Господ не творил чудеса на показ. Затова Той строго им казал: Гледайте никой да не узнае”. Защото всяко пустословие за тези неща, които твори Бог с човека, опустошават душата на човека.
Отношенията между човека и Бога се осъществяват чрез молитвата и църковните тайнства. Молитвата е била налице, и Господ извършил тайнство, докосвайки очите им. И ние с вас всеки ден имаме възможност да се докосваме до тялото на Христа Спасителя в светото причащение, всеки път с нас става чудо. Какво не ни достига? Защо ние често просим и не получаваме просимото? Най-напред, защото ние нямаме несъмнена вяра, че Господ може да изпълни молитвите ни. И Господ чака, докато нашето желание да получим просимото се усили дотолкова, че да разберем: никой на света, нито един човек не може да ни помогне, само Той, нашият Господ Иисус Христос; само Той е наш Спасител, и само Той иска да ни помогне. Ако тази вяра изпълни цялото ни същество и ние не отслабваме в молитвата, а се молим, твърдо вярвайки, че Господ ще ни даде просимото, то Господ не ще посрами вярата ни. Той ще ни даде просимото в този момент, който ще е благоприятен и за нас, и за всички заобикалящи ни, когато съзреем за това да приемем дара, за който се молим.
А съжаление, ние често искаме не това, което ни е нужно. Най-простият пример: живее семейство – баща, майка и деца. Но те нямат с Бога никакво общение. А Господ иска да ги приведе към Себе Си: дава им всякакви блага, таланти, всячески ги ублажава, но нищо в тях не се пробужда, никакво чувство на благодарност. Тогава Господ решава да ги спаси по друг начин, и ето заболява синът им. Родителите се лутат насам-натам в търсене на помощ и накрая се обръщат към Бога: Господи, помогни. Но Господ не изцерява сина им веднага, а когато вижда, че болестта вече не е нужна, когато вижда, че той ще се стреми към Бога постоянно и всички светски стремежи за кариера, благополучие и т.н. отстъпят на втори план.
Хората често просят: изцели, изцели, а Господ не дава изцеление. На Него друго му е нужно. Защото всяка болест е от Бога, Господ специално е я допуснал, за да раздвижи малко човека. Човекът е потънал в своята суета, в своите земни дела и мисли, че това е и животът, а Господ иска да му покаже друг живот – животът на молитвата, духовния живот. И човек отначало започва да се моли от ужас, да се моли от скръб, а след това вече навлиза в молитвата и може да се моли от радост, започва да обича Бога, да познава Бога.
Не всеки, разбира се. Случва се, човек два пъти влязъл в църква, запалил свещ, помолил се – никаква полза. Мисли си: ще отида при екстрасенс, ако не помогне, ще отида при някоя гледачка. Църквата е
на две спирки от дома му, но не, той ще отиде зад девет планини, в десета, за да му леят куршум или да му дадат някакъв амулет против уроки или нещо подобно. Защо е всичко това? Защото няма вяра. Не вярва човекът, че тук, в храма присъства Сам Бог – Този Същият,
Който е сътворил тази земя, Който е сътворил всички нас; Който е сътворил и водата, и планините, и птиците, и зверовете, слънцето, цялата вселена; Който управлява всички процеси във всяка клетка на нашия организъм; Който знае всичко за нас – всички наши грехове, всички наши достойнства.; у Когото има само едно желание – да ни спаси от греха.
Но у човека няма вяра. Моята молитва, казва той, е слаба. Като че ли от нашите усилия зависи молитвата. Не, от нас се иска в молитвата да бъдем добросъвестни. Силната молитва не се измерва с динамометър. Молитвите се различават по едно: изпълнява ли Бог просбата на даден човек или не. А това е свързано с това, че един вярва повече, а друг - по-малко. Затова е нужно да се молиш дълго, от молитвата вяра укрепва. Затова, за един е достатъчно два пъти да се помоли, за да получи нещо от бога, а за друг – двадесет години. Той ще се моли, дотогава, докато укрепне вярата му. И когато вярата му вече е укрепнала, Господ ще му даде просимото.
Всички ние сме забелязали: ето сега е пост, и нашето настроение е духовно, и имаме желание де се молим. Свърши ли постът, и леност ни обзема, и сънливост, и тежест, и да се молим някак си не ни се иска, и в в храма не ни се иска да идваме. Вярата ни като че ли отслабва. Често се случва така: ако човек получи това, което иска в молитва, той скоро се успокоява и охладнява към духовния живот. Поради какво човек забравя Бога? Поради благополучието си. Когато у него всичко е добре, сърцето му затлъстява. Защо да се моли на Бога, когато всичко му е наред? Има за хапване, за пийване, има дрехи, дом, кола. Защо му е нужен Бог? Нужен му е бензин, нужни са му пари, нужни са му удоволствия, а Бог, излиза, че е съвсем ненужен. И Бог знае тази наша порочна същност, нашето безсрамие и неблагородство. Господ знае нашата дълбока неблагодарност, маловерие и себелюбие, затова Той понякога ни и наказва, като засяга това, което обичаме. Пристрастил се човекът към плътта си и Бог му отнема здравето.Защото човек обича себе си и ще започне да се обръща към Бога, макар и по такъв повод, но ще установи връзка с Бога. Макар, разбира се, човек трябва да се моли не да прогледа, не да бъде изцелен кракът му, а трябва да търси Царството Небесно, да моли за духовно зрение. Затова Господ чака, докато нашите плътски просби се превърнат в просби духовни, когато укрепнем духом дотолкова, че да предпочитаме духовните съкровища пред земния ни живот. Тъй премъдра е Неговата милост към нас! От така обичащи своята плът чрез болести и скърби Господ ни въздига на небесна висота, отначало ни прави човеци, а после и ангели, които въобще не помислят за плътското. Ето такава е Неговата милост, Неговата грижа за нас. И ние трябва да ценим тази грижа! Затова, когато ни докосне някаква скръб, някаква болест, ние трябва да знаем, че това не е нещастие. Не, Господ ни зове към Себе и, това е докосване на Божията ръка до нас. Не беда се е случила, а вразумление. Бог ни пробужда, а ние си знаем нашето: дай ни, да сме здрави, да сме сити, никой да не ни закача, никой отникъде да не ни гони, а всички само да ни ласкаят, да ни пазят, да ни съжаляват, да ни даряват блага и да ни галят по главите. Ние всички сме плътски, затова Господ така ни наказва. Ние сме такива непослушни деца, че никакви уговорки, никакви подаръци, никакви ласки не ни действат – само камшик. И благодарение на този бой ние все пак ставаме малко приличащи на хора, слава Богу! И трябва да се учим да благодарим на Бога за това. Ето днешното Евангелие ни учи на това.
Ние сме хора, неверни на Бога, ние сме неблагодарни. И евангелските слепци също са се оказали неблагодарни. “Гледайте, никой да не узнае”- казал им Господ. “А те, като излязоха, разгласиха за Него по цялата оная земя”/Мат.9:31/. Господ ги изцелил, откликнал на дългите им молби, а те Му се отплатили с черна неблагодарност. Та и мнозинството от нас: щом получим бързо просимото и забравим страданието, забравяме за Бога и пак започваме да живеем по старому.
Докато нещо ни измъчва и гнети, ние викаме към Бога, а свърши ли бедата, забравяме за Бога до следващото злощастие. Затова и нашите скърби не се прекратяват. Господ се старае като любящ Отец да ни спаси. Затова не трябва да се съпротивляваме на Божието спасение, а да приемаме това, което Господ ни изпраща, защото то ни е за полза.
Ето майката иска да излекува малкото дете, да капне в носа или в очите му лекарството, което е предписано, а детето се дърпа, противи, рита с крака. Или майката му казва: не отивай във водата, ще хванеш настинеш, а то, все едно не чува, влиза във водата. Какво да прави с него? Освен да го напляска. И ние по нищо не се отличаваме от децата. Господ в Свещеното Писание всичко ни е казал: какво можем да правим, какво не трябва, какво не трябва да правим в даден случай и какво е нужно да правим задължително. А ние все едно искаме своето, живеем по своему, правим каквото си искаме, безобразничим. Е, как да ни спасява Бог? Друг начин, освен да ни накара да се опомним чрез болести и скърби, няма. Затова слава Богу, че нашият Господ като милостив Баща, въпреки че се държим безобразно и Той отдавна би трябва да се отвърне от нас, а Той все пак ни обича, съжалява и спасява. Амин.