МИЛОСЪРДИЕТО ­- ДА ДАВАШ ИЛИ ДА СИ

milostinia.jpg

Ед­ва ли има хрис­ти­ян­с­ка доб­ро­де­тел, за ко­я­то да се на­ми­рат тол­ко­ва мно­го и ед­ноз­нач­ни пот­вър­ж­де­ния в Све­ще­но­то Пи­са­ние, как­то за ми­ло­сър­ди­е­то. И въп­ре­ки то­ва (или точ­но за­то­ва), ка­то хрис­ти­я­ни сме сму­те­ни от ис­к­ре­но­то си же­ла­ние, от ед­на стра­на ­ бе­зус­лов­но да из­пъл­ним Хрис­то­ва­та по­ве­ля, а от дру­га ­ прак­ти­чес­ка­та не­въз­мож­ност да да­дем ми­лос­ти­ня на всич­ки про­се­щи хо­ра, за­ле­ли ули­ци­те на гра­до­ве­те ни, звъ­ня­щи по вра­ти­те на до­мо­ве­те ни, при­чак­ва­щи ни пред хра­мо­ве­те.

На­пос­ле­дък се раз­ви­ва и осо­бен вид “па­лом­ни­чес­т­во”. Ед­ни и съ­щи хо­ра с доб­ре ра­зу­чен сър­це­раз­ди­ра­те­лен ре­пер­то­ар оби­ка­лят со­фийс­ки­те хра­мо­ве и уме­ло спе­ку­ли­рат със със­т­ра­да­ни­е­то на све­ще­ни­ци и ми­ря­ни. Обид­но е ня­как, чо­век на кой­то си дал па­ри, за да си за­ми­не до род­но­то мяс­то, по­не­же “то­ку що е из­пи­сан от бол­ни­ца” и т.н. и т.н., да те срещ­не в друг храм след сед­ми­ца-две и без да те поз­нае, да за­поч­не да ти из­п­лак­ва съ­ща­та по­кър­ти­тел­на ис­то­рия. Па­ри­те от­дав­на си пре­жа­лил, но как се над­мог­ва по­диг­ра­но­то до­ве­рие? Или да да­деш па­ри на бла­го­чес­ти­ва же­ни­ца за ма­нас­ти­ра “Св. Бо­го­ро­ди­ца” в Бис­т­ри­ца и ня­кол­ко мет­ра по-на­та­тък да се се­тиш, че та­къв ма­нас­тир не съ­щес­т­ву­ва.

След по­доб­ни слу­чаи мно­го ис­к­ре­ни хрис­ти­я­ни взе­мат ре­ше­ние по­ве­че да не да­ват, но съ­вест­та, чув­с­т­во­то, че си не­дос­то­ен да се на­ре­чеш “х­рис­ти­я­нин”, ос­та­ва да глож­ди. Чо­век ос­та­ва с усе­ща­не­то, че има не­що не­ред­но в тая си­ту­а­ция, не­що не­мо­рал­но, че ня­кой зло­у­пот­ре­бя­ва с хрис­ти­ян­с­ко­то, пък и с чис­то чо­веш­ко­то ми­ло­сър­дие, че “ми­ло­сър­ди­е­то”, към ко­е­то поч­ти на­сил­с­т­ве­но и чрез из­ма­ма сме при­нуж­да­ва­ни, не при­на­ся пол­за ни­то за ду­ша­та на по­лу­ча­ва­щия, ни­то на да­ва­щия ми­лос­ти­ня.

Пи­та­ме се: в край­на смет­ка ми­ло­сър­дие, ко­е­то сти­му­ли­ра из­пол­з­ва­чес­т­во­то, из­ма­ма­та, лен­тяйс­т­во­то, ми­ло­сър­дие ли е? От дру­га стра­на, кои сме ние, че да съ­дим кой ка­къв е и да­ли е дос­то­ен за по­мощ­та ни?

От то­ва обър­к­ва­не пе­че­ли са­мо лу­ка­ви­ят.

Не е по си­ли­те ни да пре­це­ним кой от про­се­щи­те по ули­ци­те про­си от бе­зиз­хо­ди­ца и глад и кой от хит­рост и мър­зел е из­на­ме­рил ле­сен на­чин да жи­вее на чужд гръб, а Све­ще­но­то Пи­са­ние стро­го по­ри­ца­ва ту­не­яд­с­т­во­то (2Сол. 3:6-10; 1Сол. 4:28; Еф.4:28). Опас­ност­та да из­пад­нем в гре­ха на осъж­да­не­то е го­ля­ма, за­то­ва, за да се пред­па­зим от съб­ла­зън, най-доб­ре е да да­ва­ме ми­лос­ти­ня­та си в хра­ма.

От своя стра­на све­ще­ни­ци­те ка­то поз­на­ват по­ло­же­ни­е­то на сво­и­те ено­ри­а­ши, от­го­вор­но мо­гат да пре­це­нят на ко­го как­во е нуж­но: на един ­ учеб­ни­ци за де­ца­та, на друг ­ бе­беш­ки дреш­ки и иг­рач­ки, на друг ­ ле­кар­с­т­ва, на друг ­ пар­но­то да се пла­ти или дър­ва да се на­ба­вят... По­мощ­та тряб­ва да е кон­к­рет­на и да от­го­ва­ря на кон­к­рет­ни­те нуж­ди на все­ки.

Ед­нов­ре­мен­но с оказ­ва­не­то на ма­те­ри­ал­на­та по­мощ, на те­зи хо­ра след­ва да се да­ва и ду­хов­на под­к­ре­па и по­у­че­ние, та зат­руд­не­но­то по­ло­же­ние, в ко­е­то се на­ми­рат да им бъ­де за спа­се­ние, а не за по­ги­бел. Те тряб­ва да бъ­дат при­об­ща­ва­ни към жи­во­та на Цър­к­ва­та и ено­ри­я­та, а ду­хов­ни­кът да пос­та­вя оп­ре­де­ле­ни изис­к­ва­ния за ду­хов­ния им жи­вот. В про­ти­вен слу­чай ми­лос­ти­ня­та не би им при­нес­ла и ду­хов­на пол­за, а “как­ва пол­за за чо­ве­ка, ако при­до­бие цял свят (до­ри), а пов­ре­ди на ду­ша­та си?” (Мат. 16:26). 

Кой­то има не­що скъ­та­но за “чер­ни дни” мо­же и е ред­но да го по­де­ли, да го да­ри за ня­кой, кой­то ня­ма. То­зи е сми­съ­лът на “в­то­ра­та дре­ха”, ко­я­то Хрис­тос ни при­кан­ва да да­рим (Лу­ка 3:11).

Тру­па­не­то на за­па­си и из­ли­шес­т­ва е не­що на­ис­ти­на осъ­ди­тел­но. То го­во­ри за сла­ба вя­ра в Бо­жия про­ми­съл. Чо­век ня­ма ос­но­ва­ние да се бои, че ут­ре ще обед­нее, ако въз­ла­га на­деж­ди­те си и упо­ва­ни­е­то си на Бо­га. Не­до­и­мъ­кът ид­ва то­га­ва, ко­га­то зат­во­рим сър­ца­та си за Все­по­да­те­ля Бо­га, на­дя­вай­ки се са­ми да под­си­гу­рим се­бе си.

Бе­зу­мие е да тър­сим спо­койс­т­вие в за­па­си­те си, та на­ли всич­ко из­г­ни­ва, мол­ци го изяж­дат, ръж­дяс­ва, ру­ши се, крад­ци деб­нат, за да ни го от­не­мат... (Мат. 6:19). Един­с­т­ве­но­то, ко­е­то е и днес, и ут­ре, и ви­на­ги, е Бо­жи­я­та лю­бов и ми­лост. Ра­зум­но е нея да тър­сим, към нея да се стре­мим, на нея да се на­дя­ва­ме. За­па­си­те, из­ли­шъ­кът е не­що, от ко­е­то тряб­ва да бър­за­ме на дра­го сър­це да се ос­во­бож­да­ва­ме.

Има уте­ха и за оне­зи, чи­я­то съ­вест е сму­те­на по­ра­ди не­въз­мож­ност­та да от­де­лят за ми­лос­ти­ня от и без то­ва ос­къд­ни­те си сред­с­т­ва. Бог изис­к­ва от нас да да­ва­ме ми­лос­ти­ня спо­ред си­ли­те си (Лу­ка 11:41), без при то­ва да още­тя­ва­ме се­мейс­т­во­то си и да об­ри­ча­ме де­ца­та си на глад и ми­зе­рия. Ста­ре­цът Па­и­сий от Све­та Го­ра каз­ва, че ако чо­век е се­ме­ен, “с­по­ред Бо­жи­я­та во­ля той е длъ­жен пър­во да се гри­жи за своя дом”, а пос­ле по-въз­мож­ност и за дру­ги­те.

Кой­то мо­же да от­де­ли от хра­на­та си, за да я за­не­се на бед­на ста­ри­ца ­ да го нап­ра­ви; кой­то мо­же да за­рад­ва бед­ни де­чи­ца със слад­ко ла­ком­с­т­во или иг­рач­ка ­ да го нап­ра­ви. Има­ме ли дре­хи в гар­де­ро­ба, ко­и­то не но­сим в мо­мен­та ­ да ги да­дем на то­зи, кой­то ня­ма (Ис. 58:7). Да­ва­не­то на па­ри е са­мо един от на­чи­ни­те да про­я­вим ми­лост, и то не най-съ­щес­т­ве­ни­ят.

Тук е мяс­то­то да обър­на вни­ма­ние на един друг вид ми­лос­ти­ня: да бла­гот­во­рим чрез дар­би­те, с ко­и­то ни е удос­то­ил Бог. “И по­не­же, по да­де­на­та нам бла­го­дат, има­ме раз­ни дар­би, то, ... имаш ли служ­ба, пре­бъд­вай в служ­ба­та; учи­тел ли си ­ в уче­ни­е­то; да­ри­тел ли си ­ да­ру­вай прос­то­сър­деч­но; пред­с­то­я­тел ли си ­ пред­с­то­я­вай с усър­дие; бла­гот­во­ри­тел ли си ­ бла­гот­во­ри на ра­до сър­це” (Рим. 12:6-8).

Тук ста­ва въп­рос за ми­ло­сър­ди­е­то ка­то го­тов­ност за слу­же­ние на ближ­ни­те спо­ред дар­би­те и спо­соб­нос­ти­те, ко­и­то Бог е вло­жил в нас, го­тов­ност­та да от­к­лик­нем на не­чии нуж­ди, да нап­ра­вим за ня­ко­го не­що доб­ро. Юрист да по­мог­не с без­п­ла­тен съ­вет, ле­кар да да­ва 2-3 ча­са сед­мич­но без­п­лат­ни кон­сул­та­ции на съ­е­но­ри­а­ши­те или да по­се­ти без­п­лат­но бо­лен от квар­та­ла, дър­во­де­лец да нап­ра­ви пей­ка в дво­ра на хра­ма или люл­ка за де­ца­та, да поп­ра­ви ме­бел на чо­век, кой­то не мо­же сам... Ня­кой мо­же да по­са­ди цве­тя око­ло хра­ма или пред бло­ка за ра­дост на всич­ки; да по­чис­ти, за да е дра­го на всич­ки; кой­то оби­ча де­ца­та мо­же да се гри­жи за тях при ено­рийс­кия храм, до­ка­то ро­ди­те­ли­те са на бо­гос­лу­же­ние или да от­ме­ни мла­ди­те съ­се­ди за час ­ два...Та­ка, чрез вза­им­но слу­же­ние и по­мощ на де­ло се раз­к­ри­ва брат­с­ко­то един­с­т­во в Цър­к­ва­та Хрис­то­ва.

Има мно­го на­чи­ни да се бла­гот­во­ри. Са­ми­ят сми­съл на ду­ма­та “б­ла­гот­во­ри­тел­ност” е тоя: да пра­виш доб­ри­ни. Най-доб­ре нап­ра­ви оно­ва, ко­е­то ти е при­сър­це, и ще го нап­ра­виш без уг­не­те­ние, с ра­дост.

Бог не очак­ва от нас да пра­вим не­що из­к­лю­чи­тел­но, пря­ко си­ли­те и въз­мож­нос­ти­те ни, а да вър­шим обик­но­ве­ни­те не­ща с не­о­бик­но­ве­на лю­бов и от­да­де­ност, за­що­то важ­но­то, съ­щес­т­ве­но­то в ед­но дейс­т­вие е не ре­зул­тат, кой­то мо­же да се из­чис­ли и из­ме­ри, а ока­за­но­то вни­ма­ние.

За мно­зи­на вре­ме­то и чув­с­т­ва­та са по-скъ­пи от па­ри­те и пред­по­чи­тат да из­ку­пу­ват за­дъл­же­ни­я­та си с па­ри, от­кол­ко­то да от­де­лят и ми­нут­ка вре­ме за се­мейс­т­во­то си или за ня­кой в нуж­да. По ед­на или дру­га при­чи­на сме ста­на­ли скъ­пер­ни­ци на вре­ме, за­то­ва и тол­ко­ва мно­го хо­ра чез­нат, уми­рат за мал­ко вни­ма­ние. Ед­но от най-ко­вар­ни­те лу­кав­с­т­ва на на­ше­то вре­ме е убеж­де­ни­е­то, че бла­гот­во­ри­тел­ност­та се из­мер­ва в ле­во­ве, до­ла­ри, ки­лог­ра­ми или ка­шо­ни (Мат. 23:23; Лук. 11:42).

Да по­се­диш с ня­ко­го, да раз­го­ва­ряш с не­го или да по­мъл­чи­те за­ед­но ­ то­ва е из­раз на ми­лос­ти­во сър­це. Да пос­ве­тиш на ня­ко­го от вре­ме­то си, да ис­каш да бъ­деш с не­го и да му от­да­деш ця­ло­то си вни­ма­ние ­ то­ва е ми­ло­сър­дие. Дру­го­то е прос­то со­ци­ал­на дей­ност. Да на­ка­раш ня­ко­го да се по­чув­с­т­ва пред­по­че­тен, оби­чан, це­нен, е да­леч по-жиз­не­но не­об­хо­ди­мо и от хля­ба, кой­то да­ва­ме, за­що­то Сам Бог да­ва из­раз на лю­бов­та Си чрез ня­ко­го, за да я по­чув­с­т­ва­ме ре­ал­на, осе­за­е­ма.

Ми­ло­сър­ди­е­то не е по­ре­ди­ца от дейс­т­вия, а по-ско­ро ця­лос­т­но от­но­ше­ние към ближ­ния. Ми­ло­сър­ди­е­то про­из­ли­за от доб­ро сър­це, а не прос­то от гуз­на съ­вест. Ми­ло­сър­д­ни­те хо­ра са щед­ри не са­мо на ма­те­ри­ал­ни сред­с­т­ва, а и на чув­с­т­ва. Те бър­зат да уте­шат, бър­зат да под­к­ре­пят, бър­зат да ус­лу­жат, да про­я­вят вни­ма­ние, да прос­тят...Ежед­не­ви­е­то ни пре­дос­та­вя сто­ти­ци въз­мож­нос­ти да про­я­вим ми­лост и да из­вър­шим доб­ро, а то­ва ми­ло­сър­дие и та­зи бла­гот­во­ри­тел­ност би­ха би­ли не по-мал­ко цен­ни за Бо­га и ближ­ни­те от па­ри­те.

И та­ка: за­що тряб­ва да да­ва­ме? За­ра­ди обе­ща­ни­е­то, че ще ни се ум­но­жи сток­рат­но, за спо­кой­на съ­вест или за да по­ка­жем кол­ко сме доб­ри? Ос­но­ва­ние за то­ва тряб­ва да на­ми­ра­ме един­с­т­ве­но в раз­би­ра­не­то, че всич­ки сме си­но­ве и дъ­ще­ри на Все­по­да­те­ля Бо­га, а бла­га­та и дар­би­те са ни да­де­ни не по зас­лу­ги, а ка­то сред­с­т­ва да осъ­щес­т­вим лю­бов­та в жи­во­та си.

Бог всич­ки ни е сът­во­рил уни­кал­ни, с раз­лич­ни ка­чес­т­ва и спо­соб­нос­ти ха­рак­тер­ни за все­ки от­де­лен чо­век, а всич­ки сме чле­но­ве на ед­но тя­ло, ожи­вот­во­ре­но от един Дух. Да си от­во­рен за дру­ги­те, да да­ваш и да по­лу­ча­ваш е свойс­т­ве­но на са­мо­то чо­веш­ко ес­тес­т­во. Да­ва­не­то и по­лу­ча­ва­не­то е част от сми­съ­ла да бъ­деш чо­век и за­то­ва е от та­ко­ва съ­щес­т­ве­но зна­че­ние и в Еван­ге­ли­е­то му се от­де­ля та­ко­ва вни­ма­ние.

Кол­ко­то и па­ра­док­сал­но да зву­чи, скъ­пер­ни­чес­т­во­то, фи­нан­со­во и емо­ци­о­нал­но, ни из­то­ща­ва. Кол­ко­то по­ве­че се скъ­пим, тол­ко­ва по-мал­ко има­ме и тол­ко­ва по-мал­ки ста­ва­ме.

Ако сме от­во­ре­ни за дру­ги­те, ще сме от­во­ре­ни и за Все­по­да­те­ля Бо­га, в Ко­го­то всич­ко е изо­бил­но и от Ко­го­то е “в­ся­ко доб­ро да­я­ние и все­ки съ­вър­шен дар” (Иак. 1:17).