“Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: “Маловерецо, защо се усъмни?” (Мат. 14:13)
Братя и сестри!
Всеки вярващ християнин от опит знае, че колкото и да му е трудно, колкото и безнадеждно да ни се струва понякога положението Господ Иисус Христос бди над нас. Като фар, който чрез светлината на Словото ни предупреждава за всяка опасност, която ни застрашава, като звезда, която ни указва вярната посока, като кормчия, който ще доведа кораба на Църквата до спасителния бряг. За християнина няма място за отчаяние, той не отпуска безпомощно ръце, защото знае, че най-лекият път през морето е пътят към дъното, а в дни на изпитания, когато силите му оскъдяват и изнемогва отправя зов за помощ към Господа.
От днешния евангелски разказ виждаме на какво е способна вярата във всемогъществото Божие и какви са последиците от маловерието и съмнението. Виждаме първоначално с каква силна, непоколебима вяра ап. Петър слиза от кораба и стъпвайки по развълнуваната повърхност на езерото тръгва към Своя Учител. Вярата му в Христа е толкова силна, че физическите закони престават да са валидни за него. А после, отмества своя поглед от Христа, вглежда се в яростните вълни, които го връхлитат и … вярата му се разколебава. Обзема го страх, съмнение и веднага започнал да потъва. И тогава, пред смъртната заплаха, когато нищо не можел сам да направи сред разбунтуваното море, от гърдите му се изтръгва отчаяният вик: “Господи, избави ме!” (Мат. 14:30). Спасителят веднага му подава ръка с думите: “Маловерецо, защо се усъмни?” (Мат. 14:31).
Вярата на ап. Петър не издържала до край. Поддал се на негативните сили на съмнението и страха и животът му веднага се оказал в опасност. Защото не житейските бури и опасности ни застрашават, а маловерието.
Братя и сестри, тази драма, която се разиграла преди две хиляди години във водите на Генисаретското езеро, в една или друга форма постоянно се разиграва и днес в живота на всеки от нас. Кой от нас не познава бурите от изкушения, съмнения, тревоги, които така често се надигат в душите ни? Кой от нас не е изнемогвал пред напиращите да ни погубят вълни на омраза, присмех, обиди? В кого от нас вярата не е отслабвала, в кого страхът не е вземал връх и кой не е политал в глъбините на бездната на отчаянието? И ако в тази борба между вярата и съмнението не бе пощаден дори ап. Петър – камъкът на вярата, то колко повече сме застрашени ние?
Макар на думи да изповядваме вярата си в Христа и да приемаме без възражения Неговото учение, в живота често ни се случва да се съмняваме в Божието всемогъщество, в Божията милост, в Божията любов и грижа за нас. Така уплашени сме, притеснени, загрижени сякаш не вярваме, че Бог бди над нас, че знае точно от какво се нуждаем в един или друг момент, че ни праща най-доброто за спасението ни, че никога няма да ни изостави, че няма да допусне да погинем, че и косъм няма да падне от главите ни пряко Неговата воля! Животът ни сякаш не е основан на вяра, а на люшкащи ни натам – насам страхове. Страх от болести, страх от бедност, страх, че няма да успеем в едно или друго начинание, страх, че няма да се справим със задълженията си, страх да не ни отхвърлят, да не ни наранят, страх от обвързване, страх от самота…, а ако се замислим ще видим, че зад всички страхове стои маловерието.
Колко време и сили посвещаваме на материалното си обезпечаване! Знаем, че не трябва да се грижим за утрешния ден, да се тревожим за бъдещето, да се осигуряваме като ли ще векуваме на този свят, но все гледаме да заделим нещичко за черни дни. Не е ли това признак за маловерие? Знаем, че ако освободим сърцето си от грижене, ако първата ни грижа е Царството Божие, всичко останало ще ни се придаде. Нима можем да оскъдеем някога, ако направим себе си обиталище на Преизобилния?
Боим се за здравето си, да не би да умрем. Не стои ли и зад този страх маловерието? Нима ще се боим от смъртта, ако се уповаваме в Божието милосърдие, ако твърдо вярваме във вечния живот?
Колко често изпадаме в униние от един или друг неуспех, как се боим че ще ни се случи нещо, което ще ни донесе скърби и несгоди! Така ли щеше да е ако притежавахме пълнотата на вярата? Какво общо има унинието със вярата, че Христос е жив и днес, и утре, и до свършека на света?
Много са поуките, които можем да извлечем от днешния евангелски текст. Всеки път, когато отклоняваме погледа си от Бога и се поддаваме на земните страсти и изкушения, вярата ни отслабва и ние се давим в мътните води на страховете и съмненията. В дни на душевни бури, беди и злощастия можем да разчитаме на сигурна помощ от Бога според степента на своята вяра. Там, където е Христос, цари мир. Той като Княз на мира и повелител на вселената има силата и властта да укротява както природните бури, така и душевните.
И така, братя и сестри, ако забележим, че вярата ни отслабва, че ни обзема страх, съмнения, че духът ни е смутен, нека като апостолите молим Бога: ”Господи, усили у нас вярата”/Лука 17:5/. И ако видим, че все повече затъваме в житейски грижи и човешки тревоги, нека като св.ап.Петър да викаме към Господа:”Господи, избави ме!”/Мат.-14:30/. И нека твърдо да вярваме, че в дни на слабост и изнемога Господ, без да се бави, ще се отзове на призива ни за помощ и ще ни подаде десницата Си, за да ни избави. Защото “наистина е Син Божий”/Мат.14:33/ и Спасител и Нему слава подобава сега и винаги и во веки веков. Амин.