“Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс и зле страда, водих го при учениците Ти, ала не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и Развратен! Докога ще ви търпя? Доведете Ми тука. И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя” /Мат.17:14-18/
Година след година в неделя ние слушаме едни и същи откъси от Евенгелието. И понякога хората питат: защо те се повтарят и повтарят? Не затова ли, че ние слушаме, но не изпълняваме това, което сме чули? Не се ли налага на Господ да ни повтаря същите тези заповеди, да слушаме за същите тези събития от живота на Христа с надежда, че рано или късно те ще достигнат до нашите сърца и ще променят живота ни?
Един от отците на Църквата е казал, че можем да разберем Евангелието само в тази мяра, в каквато ние ставаме творци на това, което говори Господ, и Негови последователи, само когато вършим това, което сме чули.
В житията на светиите ние срещаме примери, как понякога една фраза от Евангелието е обърнала живота на човека в съвършено друго измерение; кой от нас може да каже, че той е чул Господа, обърнал се със слово лично към него, че се е отзовал с цялото си същество на Божия призив, казвайки: Да, Господи! Това е истина, и аз ще живея по тази истина.
И ето днешното свето Евангелие – един от тези откъси, които се четат всяка година. Господ слиза със Своите ученици от планината на Преображението, където всичко засияла Божията слава и всичко наоколо било обхванато от тази слава. Това бил моментът, когато любовта горяла като пожар: този момент, когато Христос беседвал с Мойсей и Илия за Своето разпятие; моментът, когато Той им говорил за Своята жертва, т.е. за съвършената пълнота, за пределната интензивност на Своята любов към човека и към Бога.. В този миг всичко, което е било в Него: Неговото божество, Неговата човешка душа, Неговата човешка плът, които се принасяли в жертва, били самопожертвани – всичко достигнало върха на любовта: и тогава станало така, че не само Христовото лице, или ръце, или тялото Му просияли, но и самите Му одежди станали бели като светлина, защото те били обхванати и включени в тази тайна на спасяващата любов.
И ето след това Христос с учениците Си се оказва в низината на смъртната сянка, в долината на сълзите, където те срещат човек обзет от сърдечна мъка: синът му бил болен. Той се обръщал за помощ към Христовите ученици, но нищо не се случило. Христос се обръща към тях и им казва: Нищо не е се е получило, защото нямате вяра… Но имало ли у бащата на бесноватия юноша такава вяра, която може да премества планини? Всичко, което той смогнал да събере от дълбините на своето отчаяние, било доверието, доверието в Христовото състрадание, доверие в Христовата любов и доверието в това, че Този, Който може така дълбоко да бъде ранен от нуждата на другия човек, има и силата да му помогне… Ако можеш да повярваш, макар и малко, казва му Христос, твоето дете ще бъде изцелено… И отговорът на бащата е:”Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!”
Братя и сестри, ние се страхуваме да повярваме; ние не се решаваме да се доверим изцяло на Бога, не се решаваме да изкажем от дълбочина душераздиращото състрадание, което ни съединява със страдалеца, което прави физическото или душевното страдание на човека непоносимо за нас – ние не сме способни да кажем: Аз мога да направя нещо, и ще го направя…
В това е нашата главна трагедия; ние се боим, че ако кажем:”Ще се помолим на Господа, и Той ще помогне” – то нищо не ще се случи, и ние ще бъдем посрамени, а заради нас ще бъде посрамен и Господ. Но трябва да знаем, че любовта Божия е такава, че Той се отзовава и на най-недостойната молитва, ако тази молитва е искрена, ако се ражда от дълбоко състрадание, от цялата любов, която ние можем да съберем, колкото и оскъдна да е тя.
Ние не можем да достигнем това ниво на вяра, че да можем болни да изцеряваме и бесове да изгонваме, но ние можем да направим макар и само това, което Господ Иисус Христос заповядал на Своите ученици:”Доведете Ми го!” Ако ние не можем нищо да направим, ако нямаме вяра, ако нямаме мъжество, ако нямаме надежда, ако не изпитваме състрадание, ако нашата любов се колебае – да доведем нуждаещия се от помощ при Господа… И това ние можем да направим по отношение на всеки, който около нас се намира в нужда, който страда душевно или телесно и животът му е в опасност. Да го доведем при Христа, за да застане той пред лицето Господне в цялото свое страдание. И колкото по-голямо е отчаянието, колкото по-безнадеждно е положението, толкова по-голяма ще бъде способността му да срещне Бога, ако ние сме също такива предвестници на Христа, какъвто бил св. Иоан Предтеча, или каквито са били апостолите: такива предвестници, които откриват пътя към Христа, за да дадат възможност на Бог да действа. Амин.