“Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” /Лука 2:14/
Братя и сестри! От времето, когато Ангелите в небесните висоти са запели тази дивна, радостна песен, тя нестихващо се разнася по земята в продължение на две хилядолетия.
В сивите подземия и влажните катакомби на християнската древност, във величествените базилики на следващите векове и във великолепните храмове на съвременния християнски свят вярващите в Христа, подражавайки на Ангелите, са славили и славят Всевишния Бог, изпратил Своя възлюбен Син да въдвори мира на земята.
Но защо ние не намираме мир? Къде е той на земята, когато печалната действителност рязко противоречи на ангелския мир, на общото устройство на нашия живот? Мир, разбира се, има, но не в смисъл на безметежно човешко съществуване. Мирът, за който дивно пели Ангелите в тихата рождественска нощ, е мир на Бога с човешкия род, мир на земята с Небето, вследствие на опрощаване на първородния грях чрез Христа Изкупителя, пострадал за хората. Този мир са търсили още ветхозаветните хора. Като роби на греха, те нямали мир с Небето и средства да успокоят своите мятащи се души.
Съзнанието за отчужденост от Бога извиквало в хората дълбока скръб. Потънали в злото, те се задъхвали в смрадта от неправда, насилие, измама и всякакви други пороци. Така им било душно, че някои от тях виждали изход в смъртта, щастието считали за възможно само в гробовния мрак и нерушимото безмълвие на вечността. Явили се даже апологети на смъртта, поети на самоубийството като римския философ Сенека. Но ето ветхозаветното човечество, изстрадало в очакване на спасението, накрая дочакало велико утешение – родил се във Витлеем Христос, Синът Божи. Поживял сред хората, встъпвайки в общение и беседвайки с тях, Той, разбира се, и по Своята човешка природа разбрал, че всички хора търсят за себе си успокоение: едни – от непосилните трудове и житейските несгоди, други – от някаква вътрешна тъга и безпокойство, трети – от физически и духовни страдания и от недоволство от своето обществено положение. И всички измъчени от суровия живот чули от Божествения Учител драгоценната вест за това, в какво се заключава душевния мир и истинското щастие за човека. “Вземете Моето иго върху си – учел Иисус Христос, - и се поучете от мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” /Мат.11:29/.
И ние жадуваме въдворението на мира Христов в душите ни и в нашия живот. При какви условия е осъществимо това пламенно наше желание? Да си представим преди всичко тези обстоятелства от ежедневния живот, при които ние биваме спокойни и се наслаждаваме на мир. Ако заобикалящите ни проявяват спрямо нас любов и разположение, хвалят ни и строго пазят нашите интереси, ние тогава преживяваме приятни минути на покой и мир. Обаче подобен мир понякога не е Христов мир, тъй като нерядко се съединява с пренебрежение към висшите въпроси на духа и със снизходително отношение към греховните разположения и страсти, които ни препятстват да бъдем в общение с Христа. Истинският Христов мир, доколкото той се открива в живота, ние можем да разберем само тогава, когато в радости и скърби, в нещастие и успехи изграждаме неговия път, начертан от Самия Спасител.
Колко високо поучителни за нас са в това отношение събитията от земния живот на Иисуса Христа!
Ето Той, Месията изпълнява Своето служение на хората. Едни говорят за Него, че Той е благ, други –, че Той мами народа. Наистина колко тежко било за Иисуса Христа да вижда постоянно човешката неблагодарност и да слуша богохулни отзиви за Себе си и за Своите чудеса, ние можем до някаква степен да разберем въз основа на внимателно разглеждане на собствения ни живот.
Ако ние правим на ближните добро, а от тяхна страна срещаме непримирима вражда и ненавист, в такива случаи ние се възмущаваме и сме готови гневно да хвърлим към обиждащите ни стрелите на безпощадното отмъщение, а Христос не е преставал да върши добро на Своите врагове, съхранявайки мир в душата Си.
Когато търпим оскъдица и лишения, ние често роптаем и недоволстваме. Христос, Царят на царете и Господар на господарите, се родил в пещера, положен бил в ясли и в течение на Свое живот нерядко изпитвал телесна умора, глад, жажда и всичко това Той понасял търпеливо, съхранявайки в душата Си пълен мир.
Ние нерядко изпитваме робски страх пред силните на деня и се боим от хорските думи и от ниското обществено мнение за себе си. Христос за Божията Правда е понесъл оклеветявания в Своето безпримерно смирение, величие и спокойствие на духа. Недоброжелателството от страна на ближните към нас бързо изменя нашето отношение към тях, а Христос, даже пригвозден към кръста, се молил за Своите мъчители и с това показал, че неговият мир няма предел /Ис.9:7/.
Ето, братя и сестри, какъв мир е оставил на земята Спасителят. Това е мир на човешките души с Бога, това е обновление на живота на хората и основаването му върху началата на всеобемащата любов и всеопрощение – с други думи, това е мир, произтичащ от общението с Бога. Само в светлината на живота на Иисуса Христа и под ръководството на Неговото Божествено учение може да бъде устроен мирния човешки живот. И ако всички хора биха усвоили Христовото учение, всички биха се изтръгнали от застоялото и лепкаво блато на злото и биха излезли на прекия път на правдата, биха снели от себе си веригите на греха, то, несъмнено, на земята би се възцарил мир и между човеците благоволение. Тогава не би имало почва или основа за проявление на злата воля в политическия, социалния и икономическия живот, с каквато ние, за съжаление, се сблъскваме сега.
И така, има мир на земята, но той не се вмества в хората: даруван е на всички, но пребивава само в достойните за него /Мат.10:13/. Мирът няма да стане общо достояние на човечеството, докато хората не се усъвършенстват в изпълнение на Христовото учение и докато “не прековат мечовете си на орала, и копията си – на сърпове” /Ис.2:4/. Само тогава всеки живущ на земята с пълно право може да повтори думите от ангелската песен:”Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение”. Амин.