„И ето, един момък се доближи и Му рече: Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен ?”/Мат.19:16/.
Братя и сестри!
Съзнателно живущите на земята знаят, че първият и често мъчителен въпрос е: как трябва да живеем? И ето, Сам Господ ни открива как трябва да живеем, за да има смисъл живота ни, за да станем Божии чада и да влезем в Небесното Царство.
Със смирен ум, с открито сърце, с ревност към правдата и живота, да притичаме към Христа, да положим душата си в нозете Му, както притичал към Него и паднал на колене богатия юноша/Мк 10:17/. И да чуем Божествените слова.
Господ посочва на юношата два етапа в живота. Първият етап е изпълнението на заповедите:”Ако искаш да влезеш в живот вечен, опази заповедите” – казва Христос /Мат.19:17/.
Но изпълнението на заповедите не е краят. Ние, даже изпълнили целия закон, по отношение към Господа още не сме синове, не сте деца; ние още, може би, сме роби… Ето защо Господ е казал по друг повод:”Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим”/Лк 17:10/.
Вторият етап е: „Иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене” /Мат.19:21/, „като вземеш кръста” /Мк 10:21/. За да схванем целия дълбок, изключително значителен смисъл на тези думи, трябва да разберем: в какво е същността на втория етап към Христа ? Каква задача поставя сега Христос на човека, идващ към Него? Към какво той трябва да се устреми ?
Разбира се, в отговора на Христа централни се явяват думите:”Ще имаш съкровище на небето”. Ето новата задача, която се поставя пред юношата и пред всеки Христов последовател. Господ изисква човек да остави земната си устременост и център на всички негови стремежи да стане Небето, Бога. Нека бъдат захвърлени и забравени всички съкровища, цялата привързаност към земята, и само едно съкровище сега да притегля човека – Небето, Бога.
Тъй като у евангелския юноша съществувала, вероятно, здрава връзка със земното съкровище, с неговото богатство, затова Господ му повелява:”Иди, продай…, раздай!”, т.е. скъсай връзката си със земята, здраво държаща те за нея, и тогава ще насочиш своята устременост към небето.
Богатството само по себе си не е зло, зло е привързаността към него. Господ именно така уточнява своята мисъл за вредата от богатството, когато учениците, недоумяващи защо богатият не може да се спаси, пояснява:”Мъчно богатите ще влязат в царството Божие” /Мк 10:23/, т.е. Той посочва, че осъжда не богатството, а душевното състояние на хората, свързали себе си с богатството. Богатството се отрича, когато то става цел, сковаваща душата.
Ако привързаността към богатството е зло, то зло е и привързаността към всяко земно увлечение, към всяка страст и похот, всяка земна привързаност, препятстваща спасението на душата.
Ето защо Господ, след като юношата си тръгнал опечален, определя кой от неговите последователи ще бъде с Него и ще наследи Царството Небесно:”И всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен”/Мат.19:29/.
Невероятно изискване! Свръхчовешко! Колко разбираемо е, че учениците Христови „се смаяха от думите Му”/Мк 10:24/. Как да разберем тези думи? Как да схванем това изискване на Господа ?
Контекстът на беседа с юношата го обяснява. Ако център на всички стремежи на човека трябва да бъде „съкровището на небето”, то всички други съкровища, отклоняващи от небесното, трябва да бъдат унищожени. Осъжда се вътрешната свързаност с тях, когато тези „съкровища” - вериги, привързващи душата – се утвърждавали в живота като задължителен идеал за следване. Такава е мисълта на Христа.- С нея не се отрича нито богатството, нито каквато и да е друга земна ценност, както не се отрича почитта към родителите, връзката със семейството, макар и да се предлага да се оставят баща и жена, и деца.
Заповедта да се „оставят” не отрича нито брака, нито връзката с жената и децата, нито почитта към бащата, както не се отрича само по себе си имуществото и другите земни ценности, а се осъжда такова отношение към дома, към парите, към имотите, към земята, към бащата, към жената, към децата, когато те така са изпълнили душата на човека, че Бог е останал в душата само като добър придатък, а човек така е завладян от тази своя привързаност, че тя е обсебила живота му.
Ето какво се осъжда и какво трябва да се остави – „новия бог”, образуващ се в душата, оплетена с веригите на своята неправилна привързаност. Съвършено естествено е за човека да има тясна връзка с хората, особено със своите. Естествено е да почита баща си, майка си, да обича жената и децата си, и съвършено естествено е да има пари и да се грижи за квартира, за храна, за дрехи. Всичко това неминуемо е нужно и в това няма никакъв грях.
И съвършено естествено е за човека да се грижи за своите душевни потребности и да даде храна на своите душевни сили с добра книга, музика, добър театър. Увлеченията по изкуството, по книгите, по науката, по обществената дейност са също допустими и не се отричат от Господа. Но всичко това не трябва да замени в душата Бога. Господ и стремежа към Него трябва да останат единствена и всепоглъщаща цел в живота, а всичко останало, всичко земно трябва да се подчини на едно начало на живота, каквото трябва да бъде само Бог.
Всички човешки привързаности, стремежи, интереси, занятия трябва да бъдат не цел на живота, а само средства, оръдия – в тях и чрез тях да се изпълни волята Божия в за живота, да се осмисли живота, да се отиде при Бога и да станем Негови истински чада. Тогава ще завърши вторият етап от пътя към Бога. Човек ще стане свой за Бога. „А на всички ония, които Го приеха, - на вярващите в Негово име, - даде възможност да станат чеда Божии”/Иоан 1:12/.
Апостолите, когато им се открил смисъла на Христовите думи, изпаднали в пълно смущение и недоумение. Евангелистът не скрива техните човешки чувства: „А те твърде много се чудеха” – пише той /Мк10:26/, т.е. тяхното изумление сега достигнало краен предел. Обърканите и смутени ученици, поразени от строгостта на изискването, с недоумение гледали един на друг и говорели помежду си:”а кой може да се спаси ?”/Мк 10:26/. И Господ не прави отстъпки, не посочва някакъв обходен път, житейски компромис, възможност за половинчато служение. Той оставя неприкосновена Своята ненарушима истина, безпощадна за учениците, подчертава нейната житейска суровост:”За човеците това е невъзможно”/Мат.19:26/. За човека е невъзможно да скъса със земното и да отиде при Бога.
Казал тези сурови думи, Господ утвърждава ненарушимостта на Своята истина, допълвайки я с други небесни думи: човек не се спасява сам, него го спасява Бог, Божията сила – „за Бога всичко е възможно”/Мк 10:27/.
Братя и сестри, и за нас тези последни думи са напътствени и заедно с това утешителни. Не ние сами себе си спасяваме и привеждаме своите души към Христа. Само тогава е възможно възраждането на бедния човек и въздигането му до Божеството, когато човек осъзнае своето нищожество, когато се отрече от илюзорните земни ценности и се отдаде на Бога, Който спасява. Да се преклоним пред Божията истина, да преклоним умовете си, да и отдадем сърцата си, не само сега, в този миг. Да съхраним в себе си вечното слово за живот и да вървим към спасение, отдадени на Бога ! Амин.