Вярата и надеждата не са достатъчни, за да издигнат човека до най-висшата степен на нравственото състояние. Невъзможно е придобиването на вярата без предана любов. За да намерим Бога, трябва да Го търсим, трябва да Го познаваме, трябва да Го обичаме. Любовта към Бога, според св. Тихон Задонски, е цялостно и неотменимо желание на човешката душа винаги да пребивава със своя Творец, Изкупител и Промислител.
Най-дълбокото основание за християнската любов към Бога виждаме в изкупителния подвиг на Христа Спасителя, по Чиито заслуги любовта Божия се излива в сърцата на християните чрез Дух Свети/Рим.5:5/. Св. Силуан Атонски казва:”Никой не може да знае от себе си, какво е Божията любов, ако Дух Свети не го научи. Показвайки такава любов към нас, Господ и от нас очаква ответна любов, защото любовта към Него е истинската нравственост. В нея ние намираме своята истинска същност.”
Любовта, бидейки по самата си природа нещо безусловно божествено, подбужда човешката душа към най-смелия полет – този към Бога. Тук, разбира се, имаме предвид най-чистата и най-висшата форма на духовната любов. Духовната любов е като че ли някакъв глад на душата по Божественото. Тя е като че въздишка, призив, молитва, отправена към духовното небе.
Според руския религиозен философ Иван Илин, духовната любов не е нищо друго, освен вкус към съвършенството или верен душевен орган за възприятие на Божественото съвършенство, както на небесата, така и на земята. Любовта към съвършеното отваря на човека очите на духа и се явява най-първият и най-главен източник на вярата в Бога. Който обича съвършеното, той го жадува и го търси. А тъй като търсеното е Бог – истинското, реално съвършенство, той Него и намира. Тогава Бог става живо средоточие на човешкия живот, негово съкровище, вече придобито, и все пак винаги търсено; и сам човек става богат, както и обладател на това съкровище, и в същото време беден, като вечно очакващ го. Тук той придобива непресъхващ източник на радост, свещена радост, духовно блаженство; и нищо външно не може да го лиши от този източник, защото той е в него самия. Човекът не противоречи на Бога като чуждо „инобитие”. Той Го възприема като тайнствен образ в себе си, той Го носи в глъбината на своето сърце, така че човек се освещава от присъстващото в него Божество, а Бог като че се излъчва от неговото сърце и неговите дела. По думите на св ап. Павел, „който се съединява с Господа, един дух е с Него” /Кор.6:17/.
Както всяка добродетел, така и любовта се възбужда у нас преди всичко от Бога; а нашата любов е отговор на Божията любов. „Ние обичаме Бога, защото Той по-напред ни възлюби” /1 Иоан 4:19/. „Истинската любов – пише св. Василий Велики – е дар на Духа”. Все пак тази любов има своите основи в нашата душа и не може да се зароди, развие и процъфти без усилия от наша страна, без упорита морал на аскеза и без богат нравствен опит. Според св. Василий, стремежът да обичаме Бога ни е вроден. „Любовта към Бога – пише св. Теофан Затворник /1815-1994 г./ - е сродна на нашето естество. Аз считам, че тя не угасва съвсем дори у грешниците, действа в тях, приканва ги към покаяние”. „Всеки може да обикне – казва старецът Зосима от романа на Достоевски
Любовта към Бога като най-висше изискване на нравствения закон и като най-висша проява на човека не може да се появи изведнъж. До осъзнаване на по-висши ценности човек може да дойде след като е осъзнал по-нисшите; човек може да култивира в себе си по-висши добродетели, след като е преминал през степените на по-нисшите.
За достигане до чистата и безкористна любов към Бога човек трябва да измине цялата стълбица на нравствената аскеза, като очисти душата си от всичко долно, низко, себично и тръгне по пътя на правдата. Най-висшите степени на нравствената аскеза, през която човешката душа трябва да мине, за да достигне до любовта към Бога, са: любовта към ближния, смирението пред Бога и доверяването на Бога.
Свойства на истинската любов към Бога
Истинската любов към Бога трябва да се съединява с вяра, без която е невъзможно да се угоди на Бога /Евр.11:6/. Както дървото се познава по плодовете, така и истинският християнин се познава по „вярата, която действа чрез любов”/Гал.5:6/. Любовта към Бога трябва да почива върху правилно познание за Божиите съвършенства и за милостта Му и благодеянията Му към нас. Без правилно богопознание, потопен в света, в който са размити границите между добро и зло, християнинът , непознаващ учението на своята вяра, много лесно може да тръгне по греховния път.
Любовта към Бога трябва да се съединява с надежда в Него. Тя трябва да бъде искрена и нелицемерна – „Възлюби Господа Бога твоего от всичкото си сърце” /Втор.6:5/ - повелява древната заповед. Истински обичащият Бога трябва изпълнява Неговите заповеди, както Сам Христос казва:”Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби” /Иоан 14:21/. Който истински обича Бога, той обича и своя ближен. Не обича Бога този, който не обича и ближния си, както учи апостолът:”Който каже:”Любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е” /1 Иоан 4:20/. „Който истински обича Бога, - пише св. Тихон Задонски – той винаги държи в паметта си Бога, Неговата любов към хората и Неговите благодеяния. Истински обичащият Бога във всичко търси Божията, а не своята слава, и се моли Божието име да се прослави:”Да се свети Твоето име”, както Христос ни учи /Мат.6:9/.” Любовта към Бога трябва да превъзхожда любовта към живота. Християнинът трябва да обича Бога повече от всичко на света, защото дължи на Бога всичко: и тялото и душата си, и временния и вечния си живот. Той трябва да проумее, че „без Бога всяко блаженство е окаянство и бедност, всяко житие – смърт, всяка радост и сладост – горчилка.” Християнинът трябва да обича Бога постоянно, дори когато е сполетяван от скърби и беди. „Силата на любовта е в духа и колкото повече тя претърпява, толкова по-силна става”.
Прояви на християнската любов към Бога
а/ страхът Божи е проявление на инстинкта за духовно самосъхранение, насочен към защита на духовния живот, към спасението на душата, т.е. към борба с греха, която се изразява двояко – в бягство от греха и решително противопоставяне на греха. „Страх Господен ще рече да мразиш злото”/Притч.8:13/ - казва премъдрият Соломон. „Страхът Господен отпъжда греховете; а който няма страх, не може да се оправдае” /Прем. Сир.1:21/, т.е. страхът Божи е пряко свързан с началото на нашия духовен ръст и без него няма общение с Бога. Преп. Антоний Велики сравнява страха Божи със светлината – както светлината, влизайки в някакъв тъмен дом, разгонва тъмнината му и го осветява, така страхът Божи, когато влиза в човешкото сърце, прогонва тъмнината и разпалва в него ревност към всички добродетели. Страхът Божи е съвършено различен от човешките страхове, които произтичат от чувство за собствената ценност. Страхът Божи, напротив, произлиза от съзнание за собствената нищожност на човека пред Абсолюта и е стремеж да не противостои на Неговата святост.
б/ благодарността към Бога е признателност за получените благодеяния, съединена с потребност да се докаже потребността на дело. Според преп. Никодим Светогорец на Бога не са нужни нашите благодарения, но за нас са необходими Божиите благодеяния. Вместилище и хранилище на тези благодеяния е благодарното сърце. „Благодарността нищо не прибавя към Бога, но ни приближава към Него”- казва св. Иоан Златоуст. Според свещ. Александър Елчанинов/1881-1934 г./ “добродетелта благодарност, както и всички други наши добродетели, както подвигът на поста, молитвата, – са нужни преди всичко на нас самите. Самото наличие в нас на чувство на благодарност свидетелства за това, че в нас действително живее несъмняваща се вяра и любов към Бога” „Вярата води към благодарение на Бога, и от благодарението се задълбочава вярата” – пише св. Игнатий Брянчанинов. Благодарността към Бога се изразява: с молитви, с добро употребление на получените дарове, с принасяне жертви на Бога, с отделяне от своите блага за ближните. Св. ап. Павел на много места в своите послания призовава християните да благодарят на Бога за всичко /Еф.5:20; 1 Сол.5:18/, „за всички човеци” /1 Тим.2:1/, всичко да вършат с благодарност към Бога и Отца /Кол.3:17; Филип.4:6/.
в/ послушание към Бога. Искрената любов към Бога води към сърдечно послушание. Послушанието без любов е законничество. Господ не иска роботи, хладни хора, механически изпълнявайки Неговите повеления. Той желае хора, които ще Го обичат „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила” /Марк 12:30/. Той желае свободни хора, които „от сърце” ще изберат да Му се подчинят. Послушанието произтича от доверие, затова Бог отделя толкова внимание на вярата. В Писанието е казано: ”А без вяра не е възможно да се угоди Богу” /Евр.11:6/. Господ никога не настоява за нашето послушание. Той казва съвършено определено какво очаква от нас, но не предприема никакви мерки към принуда и не ни заставя да изпълняваме Неговите заповеди. Нашето послушание трябва да излиза от духовното единение с Него. Послушанието предполага свободата и добрата воля на този, който се подчинява. Послушание може да има в отношенията между баща и син, но не и между господар и роб, защото слугата е послушен поради страх от наказание, а не поради своята добра воля. Синът пък се подчинява на баща си от любов, доброволно: ”Аз и Отец едно сме” /Иоан 10:30/. „Колкото повече се отдаваме и осланяме на Бога, отказвайки се от себе си, толкова ставаме по-достойни за Него”- пише френският философ Мишел дьо Монтен /1533-1592 г./.
г/ревност за Божията слава. Ревността за Божията слава изисква от християните, според своите сили и възможности, да разпространяват сред хората истинската вяра и
да прославят Бога с праведен живот, отклонявайки грешащите от грехове и привличайки непознаващите Бога към Христа, към живота в Христа, според Неговото учение и заповеди. Както добрите деца прославят своите родители с доброто си поведение, така и християните са длъжни да прославят своя Отец небесен със своите дела, със своя добър живот. Ревността за Божията слава трябва да бъде здрава и просветена, а не сляпа и безразсъдна; безкористна, ревнуваща действително по Бога, а не заради някакви изгоди и преимущества; да бъде чужда на всякаква ненавист, насилие, жестокост; да се отличава с веротърпимост.
Грехове против християнската любов към Бога
а/ Самолюбието, според Н. Бердяев, е най-дълбоката рана, нанесена на човека от първородния грях. Самолюбивият се затваря в кръга на собствените си интереси и цели и има предвид само собствената си чест и полза, а не славата Божия и общата полза. Центърът, около който се въртят целия му живот и дейност, не е Бог, а собственото му „аз”. Чрез самолюбието човек поставя себе си на мястото на Бога, приписва си божествени качества и свойства и върши всичко само за себе си. По такъв начин той се отчуждава от Бога, изолира се от ближните си и се затваря в себе си. Самолюбието е коренът лежи на всички човешки грехове и пороци. Авва Доротей /+620 г./ наброява греховете и пороците, които произлизат от самолюбието на 280.
б/ чрез прекомерната любов към творението човек се покланя и служи на творението повече, отколкото на Твореца. Привързаността към света, пристрастието към земни блага, любовта към света и всичко, което е в света са несъвместими с любовта към Бога. Който се е прилепил към светски и суетни неща, е прогонил от себе си Бога; по думите на апостола, любовта и приятелството с грехолюбивия свят е „вражда против Бога” /Иак.4:4/. В същия смисъл и св. Иоан Богослов съветва християните:”Не обичайте света, нито което е в света, ако някой обича света, той няма любовта на Отца” /1 Иоан 2:15/. Господ изисква към Себе Си любов „от всичкото сърце”, а не от половината. По думите на Спасителя, никой не може едновременно да угажда на Бога и на страстта користолюбие – на мамона. Бог иска цялата ни любов.
в/ неблагодарност към Бога. Човек често се обръща към Бога в периоди на изпитания, скърби и болести, просейки избавление от тях, а в периоди на външно благополучие забравя за Него, несъзнавайки, че се ползва от Неговите благи дарове и не благодари за тях. Човешката неблагодарност към Бога се проявява в това, че човек не изпълнява Неговите заповеди. Признаци на неблагодарност към Бога са немилосърдието към ближните, липсата на търпение в скърбите. Връх на неблагодарността е забравянето на изкупителния подвиг на Спасителя. Израз на страшна неблагодарност към Бога е, когато човек или не признава Божието съществуване, или отправя хули към Бога.
г/ лицемерна любов към Бога, лъжлива набожност – чрез нея Бог бива обичан привидно – с цел придобиване някоя земна и временна облага. Такива хора се опитват със съблюдаването на външните обреди да заменят истинската любов към Бога – те забравят, че истинското благочестие не се състои във външните действия. Според архим. Лазар, подобни псевдоблагочестиви хора, „превръщайки Православието в национална и домашна традиция, в набор от външни обреди и жестове или пък свеждайки го към външното достолепие, изгубват най-главното в Църквата – нашия Господ Иисус Христос. Те често се оплакват от другите и желаят да демонстрират своята „праведност”и лесно преминават от сладникавото си и показно „благочестие” към гняв и раздразнителност спрямо ближния”.
д/ лъжлива ревност по Бога или фанатизъм. Фанатизмът, според Н. Бердяев, е умопомрачение, резултат от неспособността да се обхване истината в нейната цялост. Макар да се гордее толкова с вярата си в Бога, фанатикът най-малко прилича на Него, най-малко се доближава до съвършенството на небесния Отец, защото Бог търпи злото и злите и „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри” /Мат.5:45/. Фанатизмът никак не може да бъде свързан с истинската християнска вяра, защото в истинската вяра нямат място слепотата, ненавистта и насилието. Религиозната ревност и усърдие се явяват добродетели само тогава, когато те са вдъхновени от любов и произлизат от чисто сърце и истинска вяра. Лъжлива ревност по Бога проявяват и такива християни, които се изживяват като радетели за чистотата на вярата и от позицията на своята мнима праведност, когато съзрат някакви недостатъци у ближните, вместо да ги поправят с дух на кротост, като се пазят и те да не бъдат изкушени /Гал.6:1/, не постъпват по евангелски да изобличат брата си насаме /Мат.18:15/, а правят това публично чрез медиите и така дават повод името Христово да се хули от невярващите /Рим.2:24/
Духовният живот на православния човек е насочен навътре в него. Центърът на неговата борба е в неговото сърце, там, по думите на Достоевски, „дяволът се бори с Бога”, и там, в глъбината на сърцето, под грамадата от грехове и страсти е скрито това съкровище – Царството Божие – по-ценно, от което няма на света. В това е основната разлика между духовното усърдие, духовната ревност и фанатизма.
е/ ненавист към Бога – най-тежкия грях против Бога. Обладаният от подобен грях не е в състояние да познае в пълнота Бога и поради това може да Го мрази заради непълно познание на Божието битие или на някои Негови свойства. В такива случаи човек не мрази действителния Бог, а своята погрешна, изкривена представа за Бога. Според английския философ Фр. Бейкън /1561-1626 г./, „по-добре да нямаш никаква представа за Бога, отколкото представа, която е недостойна за Него”. Невярващите в Бога мразят с истинска ненавист Бога не като действително битие, а като въображаем образ, който хората сами си създават и обоготворяват. В такива случаи омразата към Бога всъщност е омраза към мненията, схващанията и постъпките на религиозните хора или на представителите на религията, които несъвършено или недостатъчно представят Бога пред очите на невярващите. На последно място идва вече същинската омраза към Бога, при което Бог бива мразен поради порочното сърце на човека, поради злите му дела, поради робството му на сатаната. За тази омраза няма никакво извинение, защото тя е омраза на тъмнината към светлината, на доброто към злото; в нея Бог и вярващите биват мразени „без вина” /Иоан 15:24/.