“Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” (Лука 5:8)
Мнозина влизат в храма със своите претенции, с мисълта, че Бог и Църквата са им длъжници. Ние трябва да се приближаваме и да вървим към Бога винаги, но да отиваме към Него със съкрушен дух, със смирено сърце, да отиваме, съзнавайки, че нямаме никакви права на тази среща и че ако тя се случи, то ще бъде само поради безграничната Божия милост.
Но обикновено ние не пристъпваме така към Бога. Ние заставаме на молитва и веднага очакваме някакви дълбоки религиозни преживявания; идваме в храма и като че ли искаме от Бога Той да ни даде молитвено настроение. В ежедневието си ние често забравяме за Бога, живеем така, като че ли Той не съществува, но когато изведнъж си спомним за Неговото присъствие, ние като че ли искаме от Бога, Той веднага да се отзовем на нашата молба, на нашия зов, на нашето желание.
Често Бог не се приближава към нас, защото срещата ни с Него би била за нас съд, пред когото не бихме могли да устоим. Затова, когато молим Бога, по-скоро да се отзове на нашите вопли или просто на нашето желание за среща, ние правим грешка: ние трябва да търсим Бога, но да очакваме трепетно този момент, когато Той ще благоволи да ни се яви.
Ние често се молим, въобразявайки си, че ето вече се намираме в Царството Божие, че вече принадлежим към Божието семейство, че вече сме сред тези, които могат да ликуват в Негово присъствие. Колко често трябва да си даваме сметка, че с целия си живот сме излезли от това Царство, че в нашия живот Бог не е Цар, Той не е Господар, Той не е Стопанин, Той даже не е Приятел, който може във всяка минута да почука на вратата ни и заради когото ние сме в състояние да забравим всичко.
Виждайки в знамението с чудесния улов на риба ново потвърждение за божественото достойнство на Спасителя, ап. Петър усетил с особена сила своето недостойнство, своята греховност и затова той възкликнал към Него:”Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!”
Това ни показва с какво чувство за своето недостойнство, с какво съзнание за своята греховност трябва да пристъпваме към Светата Чаша.
Всички грехове, към които ние така сме привикнали и които не ни се струват толкова страшни, защото ние сравняваме своя живот не с това, как би трябвало да живеем, а с това, как живеят обкръжаващите ни хора, и мислейки, че ако ние не сме по-лоши от тях, не сме някакви престъпници, които подлежат на съд и затвор, - ние вече като че ли не сме така грешни.
Но ако ние погледнем на своя живот пред Лицето Божие, пред Този, Когото дръзваме да приемем в душата си, то ние трябва отново и отново да преживеем тези дребни свои грехове, тези тежки свои прегрешения, и да си спомним изведнъж колко нечистота, неискреност, самолюбие, гордост има в нас, колко малко неща вършим за Господа и колко много неща вършим от тщеславие, задоволявайки само своето самолюбие.
Не сме ли изпадали в раздразнителност, в униние, не сме ли забравяли, че Господ ни е изкупил със Своята Пречиста кръв, не сме ли забравяли за какво живеем на света, не сме ли се потапяли изцяло в детски грижи, а какво да кажем за нашата душевна нечистота, която никой не вижда, но за която знае нашата съвест? Нима не сме желали чуждото, не сме завиждали ?
Нека по-често си спомняме тези дивни слова на ап. Петър: “Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!” и когато пристъпваме към молитва, да пристъпваме със съзнание за свето недостойнство и греховност, кротко стоейки пред вратата, чукайки с трепетна ръка – ще ни отвори ли Господ? Но ако не ни отвори, нека бъде за нас достатъчна радостта от това, че ние Го познаваме, обичаме, че се стремим към Него и да се стараем да Му засвидетелствуваме своята любов, истинността на нашата вяра, искреността на нашите стремления с такъв живот, който би направил за нас възможна срещата с Господа лице в лице. Амин.