“Излезе сеяч да сее семе” /Лука 8:5/.
Има безкрайно много евангелски откъси, които ние така обичаме, които са така прекрасни, които ние така добре познаваме, които бихме могли да разкажем на всеки и на всеки да обясним; но няма ли те да застанат пред нас в съдния ден с упрек – не защото не сме ги разбрали, а именно за това, че сме ги разбрали и при все това не сме живели според тях?
В днешния евангелски откъс ние чухме притчата за сеяча. Печална притча, показваща как Божиите усилия се разбиват о човешкото недостойнство и нехайство. Божественият Сеяч сее в нашите сърца Своето Слово, а човек често не е готов, не е способен да приеме и да израсте в себе си това Божествено Семе.
Колко семе е попаднало напразно! Колко е било задушено от бурени, колко семена се оказали без корен! И само едно израсло на добра почва и дало плод. Какво означава това? Това означава, че Словото Божие, Духът Божий, силата на тайнствата, които ни дава Църквата – всичко това може да се окаже напразно и безплодно. Защото участта на Божието семе зависи също така от това на каква почва то е паднало. Колкото и велика да е силата на Словото Божие, на Неговата спасяваща благодат, ако ние с вас, с нашите сърца, с нашите души, с целия наш живот не сме готови да приемем този Божествен дар – всичко ще се окаже безполезно.
И за голямо съжаление често става така. Всеки от нас от собствен опит е видял, че ние много пъти сме се оказвали камениста почва. Идва дяволът и похищава посятото в сърцето. Какво значи това? Дяволът влиза, ползувайки се от нашите собствени грехове от себелюбието, от гордостта ни. Ако човек идва в храма само, за да получи спокойствие, душевен комфорт, без дълбока сърдечна любов, ако в сърцето му не гори огън, то много лесно дяволът похищава в него дара на благодатта. Ако човек принадлежи към Църквата формално, ако счита, че идвайки рядко в храма да запали свещ, той вече е изпълнил своя дълг, а сърцето му остава сухо като отъпкания път, на който е паднало семето, тогава идва дяволът и похищава посятото в сърцето му.
Понякога нашите сърца представляват почва, обрасла с тръни. Пада евангелското семе и се приема от нас, и ето ние носим в домовете си това семе, а там ни посрещат всякакви грижи: скръб заради неверието на някои членове на семейството, суетни мисли за придобиване на нужното в живота, връхлитат ни нечисти помисли и пожелания. Така задушени като от тръни, заглъхват добрите кълнове на евангелското учение в сърцето и през целия земен живот не дават желания плод. Тръните са и нашите страсти и греховни влечения, в които се препъват всички добри намерения. Искаме да ги изпълним, но ни пречат егоизма, завистта, злоречието, маловерието…
Да се вгледаме в себе си – добра почва ли сме? Да бъдем добра почва не е достатъчно само да слушаме Божието Слово, да се услаждаме от четенето на религиозна литература, не е дори да изпълняваме външно религиозните си задължения: да ходим редовно на служба, да постим, да се молим… Да сме добра почва, означава да приемаме Божието слово надълбоко в сърцата си, да размишляваме върху Божиите повели и с търпение да упорстваме да ги изпълняваме, да осъществяваме Христовия идеал в себе си и в живота си. “Затова, като отхвърлим от себе си всяка нечистота и насъбрана злоба, с кротост да приемаме насаденото слово, което може да спаси душите ни. Да бъдем не само слушатели на словото Божие, мамещи сами себе си, но и негови изпълнители” /Иак.1:21-22/. Амин.