„И като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха… И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях; понеже бяха обзети от голям страх” /Лука 8:35,37/.
В Евангелието често четем за това как към Господ Иисус Христос се обръщали различни хора: с молби, с въпроси, с искания или даже с упреци и укори. Ето нещастният баща на болния юноша говори със сълзи в гласа, с надежда и в същото време със съмнение:”Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” А ето римският стотник, който иска от Господа да изцели неговия слуга – той не храни никакви съмнения. Той казва:”Както аз заповядвам на своите войници, така и Ти имаш власт да заповядаш болестта да остави моя любим слуга”. А друг идва и пита:”Какво да сторя, за да наследя живот вечен?” Трети идва да благодари за извършеното от Господа изцеление. И всеки от нас, четейки Светото Евангелие, лесно може да познае себе си в един от тези хора, защото така и ние често продължаваме да се обръщаме към Господа.
Но в днешното евангелско четиво ние чуваме удивителна, странна, даже непонятна молба към Господа: гадаринските жители Го умоляват да си тръгне от тях, да напусне пределите на Гадаринската околност. Когато Господ Иисус Христос стъпил на гадаринския бряг към Него се приближил един човек, обсебен от бесове, и умът, и сърцето му и плътта му били обхванати от разрушителна сила: никакви човешки усилия или хитрини не можели да го озаптят, той разкъсвал оковите, освобождавал се от всякакви ограничения и прегради, които се стараели да му наложат и бягал в пустинята, далеч от всички, в пустинята, където го изгаряли слънце и жажда, и живял в гробищата, там, където нищо не остава от човека, освен мъртви кости и спомени за смъртта.
Но нима ние не сме също така обсебени, движени от мрачни, тъмни движения на душите и телата? Нима някой от нас може да каже, че никога не го обзема гняв и ярост, че не става враждебен и зъл, че не прониква и в неговото сърце, в неговия ум, в плътта му помраченост и злоба? И колко старания трябва да полагат тези, които ни заобикалят, за да ни вразумят, умирят и да ни утешат от това, което ни е обхванало… Но ние разкъсваме всички окови, отдалечаваме се от най-близките и отиваме постепенно в тези дълбини, където нищо не остава от човека – само смърт и разрушение…
И ето, от днешния евангелски разказ ние виждаме как отишъл при Христа и застанал пред Него лице в лице обсебеният от бесове човек, на когото и ние понякога приличаме, и на Него, на Човека с главна буква му поставил въпроса: Какво общо има между Теб и мен, защо си дошъл при мене? Защо искаш да ме мъчиш? И Христос заповядал на злата, разрушителна сила да излезе от този човек. И се прояснил умът на човека, умиротворило се сърцето му и седнал при нозете на Христа да слуша словото на живота…
Ние всички можем да отидем така при Христос; можем да отидем при Него чрез молитвата, ние можем да отидем при Него чрез тайнствата, чрез тези мощни, непобедими действия Божии, и да станем свободни: свободни от всички разрушителни сили в нас – само трябва да се вгледаме в себе си: какво помрачава в нас ума ни, какво прави тъмни нашите сърца, какво насочва волята ни към зло, какво прави нашите думи гнили, хапливи, нараняващи, нашите действия разрушителни?
Гадаринските жители вместо да прославят Бога, да благодарят на Чудотвореца-изцелител, То помолили да напусне тяхната околност. Те се изплашили, не искали да слушат Неговото слово, това чудо ги потресло и уплашило.
„Иди си от нас, напусни нашите предели!” – говорел народът, който предпочел това, което му било скъпо – безметежния и безличен подреден живот. „Иди си от нас – говорел Великият инквизитор от романа на Достоевски „Братя Карамазови”. – Ти ни пречиш да сторим земното благополучие, пречиш ни да обезпечим щастието на безмълвното, безотговорно стадо, иди си! Ти им откриваш път, по който е твърде трудно да се върви…”
„Иди си от нас!” – говорили водачите на еврейския народ пред лицето на Пилата, - а ако Ти сам не си тръгнеш, нека земната сила, грубата сила да ни избави от Тебе…”И се обръщали към Пилат с думите:”Разпни Го, разпни Го!” – за да не звучи повече тази страшна проповед за безусловната, кръстна любов, това безумие за кротостта и смирението, самоотречението, любовта, отдаваща всичко…
„Иди си от нас, не ни безпокой, не смущавай нашите души, нашия сън!” Но така мислят и чувстват не само древните гадарински езичници, а и мнозина от нас. Защото, когато Господ хлопа по залостените ни сърца, ние не искаме да се отзовем, ние Го отпъждаме, молим се да ни остави на спокойствие.
Блажени Августин преди своето обръщане към Бога, както той сам разказва, се молел така:”Господи, спаси ме, избави ме от греха, но само не сега. Сега, нека си остана така”. Мнозина от нас разсъждават по подобен начин. Ние не искаме Господ да ни тревожи с думи за вечен живот, ние сега искаме да си поживеем, да се порадваме на земните блага, а пък след време, може и да се замислим и за вечния живот, но нека само да не е днес. Даже, и когато идваме в Църквата и спазваме всички външни църковни установления, ние не си помръдваме и пръста, за да живеем истински християнски живот, като извършваме постъпки, съответстващи на волята Божия. По-добре ни е да останем глухи за Божия призив, да обърнем гръб на Христа. Ние не казваме направо:”Остави ни на мира!”, но постъпваме именно така, като че ли искаме да се избавим от тази сякаш задушаваща ни Божия воля. Но Господ никого не потиска и на никого не стоварва тежко бреме. Той само казва:”Ето пътят на живота, върви по този път и ще се придобиеш такова щастие, каквото няма на земята”. А ние поради хладните ни сърца, поради оскъделите ни души често сме неспособни да чуем този глас, да се възползваме от посочения ни път към Царството Небесно.
Братя и сестри, Царството Небесно е най-скъпото нещо, което трябва да притежаваме и за което си струва да жертваме пожертваме всичко. Нека да внимаваме към какво привързваме сърцата си – към земните блага или към Небесното Царство, за да не изпаднем в положението на гадаринските жители, които отпратили от себе си Христос, а да молим Бог да укрепи вярата ни и да ни утвърди в решимостта ни да Го следваме. Амин.