Много са болките и недъзите, на които са изложени хората в този живот. Мнозина болни страдат и се измъчват дълги години; изразходват много средства за лекари и лекарства, но често пъти без никаква полза. Безспорно е, че за това има много причини, но главната от тях е, че не се прибягва навреме до целебното лекарство на религиозната вяра. Мнозина от страдащите възлагат всичките си надежди на медицината, а забравят, че има един Лекар на лекарите, от Когото зависи не само здравето, но и животът. Ала тези, които навреме се обръщат към този Лекар, могат да възвърнат и здравето, и живота си. Тази истина се потвърждава и от днес прочетеното литургийно евангелие, разказващо за изцеряването на кръвотечивата жена и за възкресяването на Иаировата дъщеря, извършени от Господа Иисуса Христа – двата случая – плод на вярата в Него.
При Господа Иисуса идва един виден човек – началник на синагога, на име Иаир, който пада в нозете Му и Го моли да дойде в неговия дом, за да изцери едничката му дванадесетгодишна дъщеря. Състрадателното сърце на въплотената божествена Любов се отзовава на родителската мъка и Христос веднага се отправя към дома на Иаир. Множество народ Го следва, обкръжават Го отвсякъде, блъскат се в Него, притискат Го, всеки със своите неволи и молби, но само за един човек – за една жена, страдаща от кръвотечение, Той пита:”Кой се допря до Мене?” и сила излиза от Господа към жената, макар че тя едва докоснала крайчеца на дрехата Му. С какво тя е по-различна от другите, та допирът и заставя Спасителя да я потърси, да я открие, да изслуша болката и, да беседва с нея? С какво е заслужила мигновеното си изцеление от тежката болест, която години наред изцеждала жизнените и сили?
И, забележете, какво смирение! Изцеренията били нещо обичайно за ежедневието на Христа - постоянно болни от всякакви болести: недъгави по рождение, хроми, слепи, прокажени и техните близки търсели помощ от Него и мнозина дори не благодарели за оздравяването си. А тази жена счела себе си за недостойна да безпокои Господа със своите оплаквания. Докоснала с ръка края на дрехата Му, но с такова почитание, с такава вяра и пълно упование в Божествената Му сила, че в същия миг оздравяла и се изпълнила с бодрост и сила.
Но както не се скрива град на връх планина и светилник запален не се укрива, а се оставя да свети на всички/Мат.5:14,15/, така Бог не оставя силната и вяра и душевна красота скрити за околните, открива я пред всички, които Го следват и пред нас, за да се поучим от нея и придобием полза и за себе си.
Един по-сериозен себеанализ ще ни разкрие, че ние по-скоро приличаме на онази тълпа, която уж следва Христа, шуми около Него с постоянните си оплаквания и безкрайните си желания; притискаме Го с настойчивите си искания и с безумните си претенции; блъскаме ме се в Него и при все това си оставаме безкрайно далече от Христа /в мислите си, с ценностите, към които се стремим, с духовната си настройка/ и всъщност въобще не се докосваме до същността на християнството и до духа на Христовото учение.
Званието християни, спазването на предписанията за благочестив живот… нищо само по себе си не ни приближава към Бога, ако нямаме цялостна вътрешна устременост към Него. Както допирът до Христа не е залог за изцерение само по себе си, така и външната праведност само по себе си не е спасителна. За да почерпим от силата на Христа, за да получим отговор на молитвите си, важно е с какво вътрешно разположение пристъпваме към Бога. Трябва да се поучим от кръвотечивата жена и да имаме същото смирение, търпение, пълно упование в Бога, в Неговата сила и любов към страдащите хора, непоколебима вяра, устояваща на всички изпитания, вяра, която не умира там, където свършват човешките възможности, вяра, надвишаваща човешката логика, надхвърляща естествените закони.
Докато Господ Иисус Христос се спрял да разговаря с жената страдала от кръвотечение, идва вестта за смъртта на Иаировата дъщеря. Разговорът с кръвотечивата жена е едно на пръв поглед “ненужно забавяне”, което обтяга до крайност търпението и вярата на клетия баща. Но освен за телесното ни здраве и благополучие, Бог се грижи и за душевното ни възрастване и спасение. Понякога Той забавя Своята помощ, за да изпита вярата ни и да изяви в по-голяма мяра неограничената Си мощ. Болките, които понасяме с търпение, ни смиряват; бедите, които изтърпяваме с неотслабваща вяра, ни приближават към Христа; упованието ни в Бога остава единствената ни надежда за избавление тогава, когато човешките възможности достигнат своя предел. И тогава, в най-голямото си унижение и нищета, проумяваме с пределна яснота колко безсилни сме да се погрижим сами за себе си; проумяваме, че не сме господари на живота си, че само по Божия милост съществуваме и в Неговите ръце са живота и смъртта.
Ако се замислим колко опасности ни дебнат отвсякъде и застрашават живота ни: всевъзможни болести, злополуки, природни бедствия, ще разберем, че: чудо е всеки ден, който прибавяме към живота си, чудо е, че сме се съхранили до днес живи и в относително добро здраве, въпреки неразумния си греховен живот.
Братя и сестри, човешкото естество до така степен е увредено от греха, че болестите и страданията са неизбежни. Нека, прочее, в дни на изпитания, да не се отчайваме, а да се укрепяваме с думите на Христа:”Не бой се, само вярвай!” И Онзи, Който върна Иаировата дъщеря от смърт към живот, и нас ще укрепява и води към вечен живот. Амин.